ЗНОЙ
превод: Иванка Павлова
ЗНОЙ
Не въздух, а злато
стопено, разлято
в целия свят.
Без чук е ковано -
стопено, отляно
в застинал свят.
Високото езеро,
синьото езеро
мълком лежи.
Зелено-космата
в полусън водата
сякаш тъжи.
Косите си бели
на дълги къдели
сводът преде.
И ни глас в небето
безбрежно, което
мълком преде.
1905
КОЛАН
Ах, мой син като синчец, мой от коприна шит колан!
А на него - възел, здраво стегнат от любеща длан.
Здраво вързан, здраво стегнат от любимата в зори -
от ключалката по-як е, от веригите дори.
Скитах се тогаз на воля, влюбен в милата си аз.
Пазя възела - заръка от прощалния ни час.
Сякаш богатирска сила на раздяла вля у мен:
“Вредом с теб ще бъда, мили, до последния си ден!”.
Бродих, скитах - озовах се неочаквано в тюрма.
В гробница зелена хвърлен, гния в ледена тъма.
А стените се присмиват: “Поседи си тук самин!”.
Но с насмешка им отвръщам аз - на свободата син:
“Бих бил сам, ако не беше с мене моят скъп колан,
а на него - възел, здраво стегнат от любеща длан.
Бих бил сам, ако не знаех, че любимата е в мен,
в моето сърце и пеят гласове там нощ и ден.
Бих бил сам, ако не знаех, че и други са в зандан,
че безстрашният е волен, даже да е окован!”.
Ах, мой син като синчец, мой от коприна шит колан!
А на него - възел, здраво стегнат от любеща длан.
1907
ПРОЛЕТНО
Ой, от пролетната радост,
от замайващата сладост
тръпна, блъскат ледовете
бреговете
с гръм и звън -
като птица литвам вън.
Отзивчиво е сърцето
на девойката, което
в пролетна отмала свята
непозната
тъй тупти -
пролет, омагьосваш ти!
Ой, върба, върба ресната,
чиста, ласкава, шумната!
Бих прогонила, набила,
изгорила
своя мил -
как в гората би кръжил!
А когато в мене гледа
къдрокосият, в безреда
вихрено коси развяла,
бих шептяла:
“Мили, как
твоя пролет да съм пак?”.
1907
В ГРАДИНАТА НА РЕПИН
1.
В уединение щастливо,
в двор със старинна красота
един художник мълчаливо
живее в мъдра простота.
Изящно свежда ствол върбата
над неподвижната вода.
Тук на природата с ръката
е в единение труда.
До храста люляков в тревата -
захвърлен камък-великан.
От дълбините на земята
струи висок студен фонтан.
А сред градината прекрасна -
къщурка, приказна почти.
Нагоре, в синевата ясна
бленува тя да полети.
Такава храбра, чудновата -
в стъкло, с рисувани стени.
От завист гарван чер се мята,
кръжи страхливо настрани.
А недалеч в гнездото пее
пернато пъстро общество,
с играта си напомня, че е
животът земно тържество!
1914
