Максим Горки

превод: Иванка Павлова

КРАЙ ЧЕРНОМОРСКИЯ БРЯГ

Спи морето… Летен зной.
Дълбините му - в покой.
А бадемите крайбрежни
хвърлят сенки отстрани
и чинари вейки нежни
къпят в морските вълни.
Тези сенки в пяна мека
са като усмивка лека
на самите планини
с мрачни върхове, които
гръд възправят упорито
в девствените висини -
недостъпен сив гранит,
вечно от мъгли обвит.

Гледат строго и вглъбено
към небето кадифено
тези древни планини,
синкави мъгли развяват,
с главоломни стръмнини
ум и поглед поразяват.
И не чуват как вълните
все въздишат край скалите
с шум отмерен и висок,
пълен с нега, шепнат сладко -
да смутят поне закратко
размисъла им дълбок.
Но скалите упорити
пазят мислите си, скрити
в сив гранит от векове;
с облак-плащ на рамената
забавляват се с играта
на морето - то зове,
а вълните му-сирени
в пух от нежна пяна, взрени
в зъберите, пеят пак,
но като в ковчези страшни,
скрили тайните си прашни,
миналото тъне в мрак:
и ни намек, нито слово
ще го възкресят отново…

*
В камъните изпълзели,
избуяли в храст голям,
рози и жасмини бели
пищно разцъфтяват там
и опива аромата
на цвета им небесата,
морския прибой, отвред
в недостъпните скали
долетели, в чинен ред
чайките следят дали
ще им подари вълната
златна рибка за отплата.

*
С рев върхарите разбуди,
към скалите връхлетя,
пръсна шепа изумруди
с говор непонятен тя…
Гребена си бял размаха
и отново полетяха
пръски - цветен водопад.
От върха на планината
присмехулно на вълната
гриф подвикна и назад
се отдръпна тя - сърдита,
в мощните скали разбита.

*
Маранята с мрежа сънна
бе забулила морето.
Глъбината си бездънна
с него смесвайки, небето
се разтапяше на пяна.
Гледах тези два титана
с южен зной, с копнеж в душите
как в прегръдка гръд опрели,
в страстен порив са се слели.
И в невидим за очите
рой в простора син кръжаха
бляновете - сякаш бяха
низ гирлянди…
Този ден
бе вълшебен сън за мен…

1895

ЛЕГЕНДА ЗА МАРКО

В леса над реката живяла
и често се къпела в нея,
дордето попаднала в мрежа
рибарска и горската фея.

Рибарите гледали в уплах,
но с тях бил и момъкът Марко:
той хванал красивата фея,
целувал я в устните жарко.

А тя като жилава вейка
се виела, тръпнеща цяла,
в ръцете му, гледала в него
и тихо за нещо се смяла…

До залез го милвала нежно,
но щом нощ настъпила, в мрака
изчезнала чудната фея…
Налегнала мъка юнака.
И денем, и нощем се скитал
край Дунав, преброждал горите,
все питал за нея. “Не знаем” -
отвръщали с присмех вълните.

Но той им извикал: “Лъжа е!
Целувате феята вие!”.
И в Дунав се хвърлил с надежда
любимата там да открие…
Прекрасната фея се къпе
на Дунав в сребристата пяна,
а Марко го няма…
Но песен
поне подир него остана.
А вас, като червеи слепи
живели до сетния час,
ни в приказка ще ви опишат,
ни песен ще пеят за вас!

1903

СМЪРТТА И ДЕВОЙКАТА

Приказка

I
Връщаше се царят от война,
а в сърцето - злоба сатанинска.
Гледа - бъзов храст, зеленина,
чува смях момински.
Смръщил рижи вежди страховито,
шпорите забива в коня той,
дрънкайки с доспехите, връхлита
връз девойката като порой:
“На какво се смееш? - закрещява
царят и от яд позеленява. -
В бой врагът ме победи, признавам.
Моята дружина е разбита,
в плен е половината ми свита.
Нова рат да търся, заминавам.
Твоят глупав смях, девице млада,
оскърбява царя, който страда!”.
Блузката на своите гърди
тя оправя, казва с кротък глас:
“С милия сега говоря аз.
По-добре, бащице, си иди”.
Ако в теб гори любовен плам,
хич не ти е до беседи с царя,
че като свещица в божи храм
любовта понякога догаря.

Царят разярен на свойта свита
нареди: “В тюрмата заведете
непокорницата упорита
или по-добре я удавете!”.
С мутри изкривени, в надпревара
погнаха девицата нещастна
царските велможи и коняри,
дадоха я на Смъртта ужасна.

II
Служи винаги Смъртта на Злото,
този ден обаче й додея:
просто семената на Живота
пускат кълн напролет даже в нея.
Скучно й е вечно с мъртъвците,
с болестите да се занимава,
в смъртни часове да мери дните -
ще й се да се позабавлява.
Но пред неизбежната си среща
с нея в ужас хората изпадат:
втръсна й страха им да усеща,
втръсна й да плачат и да страдат.
С работа неблагодарна, тежка
е заета тука, на земята.
Върши я умело и без грешка,
но че е ненужна, всеки смята.
А това, разбира се, обижда
и Смъртта така се озлобява,
та понякога дори не вижда,
че не който трябва умъртвява.
Сатаната ли да приласкае,
волно да подиша зноя в ада
с огнекъдрия, да заридае
от любовна мъка и наслада?

III
Пред Смъртта девойката застава
без страх, без надежда за пощада,
но старицата я съжалява:
“Я виж! Ами ти си толкоз млада!
Но обиди царя, затова
ще загубиш своята глава!”.
“Смърт, не се сърди - помоли
младата девойка. - И защо ли?
Моят мил за първи път, в забрава
ме целуваше под храст зелен.
Е, до царя ли ми бе тогава?
Той от бран пък идвал победен.
Казвам му: “Царю, защо стоиш?
Тръгвай си, бащице, не разбра ли?”.
Уж с добро му рекох, сетне виж -
разгневи се и не ме пожали.
Е, какво пък! И да се страхувам,
недолюбила ще си умра.
Позволи ми да се поцелувам
с моя мил, бъди така добра!”.
Гледа я Смъртта учудено: словата
някак твърде странни й се струват.
Мисли: “Как ще карам на земята,
ако хората не се целуват?”.
И дорде на слънце се припича,
на змията прави знак, мълви:
“Е, иди, целувай се, момиче!
Ще умреш в зори, сега върви!”.
Сяда върху камъка, изчаква.
По косата й змия пълзи.
“Тръгвай!” - и девойката заплаква
с радостни несдържани сълзи.

IV
Стоплена от ласкавото слънце,
хвърлила протритите цървули,
бе Смъртта на камъка заспала.
И тогаз лош сън й се присъни!
Сякаш нейният родител Каин
с Юда - своя правнук, през гората
се промъква и одрипавели
лазят двамата - същински змии.
“Господи!” - ужасно стене Каин,
вперил гаснещи очи в небето.
“Господи!” - приглася злият Юда,
без да вдигне поглед от земята.
А над планината, в облак ален
излежавайки се, Господ гледа
в своята небесна звездна книга -
Млечният път също неин лист е.
Стъпил на върха на планината,
с мълнии в ръката, разговаря
с пътниците строгият архангел:
“Махайте се! Господ не ви иска!”.
“Михаиле! - моли му се Каин. -
Зная, че грехът ми е ужасен!
Аз, бащата прокълнат, създадох
на Живота подлата убийца!”.
“Михаиле! - заговаря Юда. -
Зная, че от Каин съм по-грешен:
аз сърцето божие предадох
на Смъртта, а то бе ясно слънце!”
И в един глас двамата нареждат:
“Михаиле! Нека само дума
ни продума Господ, а за прошка
вече не помисляме да молим!”.
Но архангелът отвръща тихо:
Три пъти и аз това му казах.
Двата пъти нищо не ми рече,
а на третия глава поклати:
“Докато Смъртта върлува, няма
ни за Каин, ни за Юда прошка.
Милост нека чакат те от онзи,
който победи Смъртта навеки”.
И Братоубиец и Предател
горестно завиха, заридаха.
После се прегърнаха и двама
тръгнаха към блатото вонящо.
В него пък, ликувайки, беснеят
дяволи, вампири, таласъми
и по Каин и по Юда плюят,
бълвайки с уста син блатен пламък.

V
Спа Смъртта до пладне, забеляза,
че девойката не е дошла.
“Блудница! - мърморейки си каза. -
Тази нощ май къса е била!”
И откъсна слънчоглед златист,
помириса го, глава изправи,
зърна как от трепетликов лист
слънцето жълтица си направи.
После почна тихичко да пее
с гъгнещ глас, тъй както си умее:
“Безпощадно брата свой
хората убиват, но
пеят с другите ведно:
“Со святыми упокой!”.
Кожите им съдере,
мъчи ги деспотът бесен,
но и него, щом умре,
го погребват с тази песен!
Скръб еднаква за почтен,
за престъпник и герой -
пее хор опечален:
“Со святыми упокой!”.
Грубиян, мъдрец, глупак -
жертвите ми са безброй,
но за всеки пеят пак:
“Со святыми упокой!”.

VI
Спря да пее, гневна взе да става:
второ денонощие изтича,
но девойката не се задава,
а Смъртта шегите не обича.
Ставайки все по-зла, по-жестока,
вехтите цървули тя надяна,
мрачна като облак, без посока
се понесе, щом нощта настана.
Час вървя и гледа: сред горица
росен лешников храст, на тревата
пролетна богиня - не девица,
озарена с блясък от луната.
С гръд разголена - така полето
в ранна пролет се оголва цяло;
със звезди-целувки по лицето,
по уханното и младо тяло;
с две звезди - зърната на гръдта,
и с очи, зареяни далеко
към косите сини на нощта
с Млечния път - сребърна пътека.