Съмърсет Моъм

превод: Георги Карадобрев

От трийсет години изучавам хората и все още не мога да кажа, че ги познавам повече, отколкото преди. Мисля си, най-често съдим за човека отсреща по неговото лице. Правим своите заключения по формата на брадичката, погледа, очите, извивката на устата. Обикновено вдигам рамене, когато чуя твърдението, че първото впечатление било най-вярно. Лично за себе си открих, че колкото по-добре опознавам хората, толкова повече те ме учудват. И тъкмо за моите най-стари приятели мога да кажа, че не зная почти нищо.

Тези мои мисли бяха провокирани от новината за смъртта на Едуард Хайд Бъртън от Кобе, за която научих от сутрешния вестник. От много години Бъртън въртеше търговия в Япония. Познавах го бегло, до деня, в който ме изненада не на шега. Ако не бях чул лично от него историята, която сега ще ви разкажа, сигурен съм, нямаше въобще да повярвам, че е способен на подобна постъпка.

Моето удивление беше още по-голямо, заради огромното несъответствие между стореното и неговия външен вид и обичайно поведение, които изграждаха образ на съвсем различен човек. Той беше дребен на ръст, с деликатна конструкция, с червендалесто набръчкано лице и сини очи. Предполагам минаваше шейсет, когато се запознахме. Винаги се носеше спретнат, без излишна показност. Напълно отговаряше на представата за човек на своята възраст и положение.

Канторите му се намираха в Кобе, но Бъртън често слизаше в Йокохама. Запознахме се тъкмо там, в Британския клуб, по време на едно мое няколкодневно пребиваване в града, докато очаквах пристигането на един кораб. Седнахме да играем бридж. На него му вървеше и печелеше. Беше пестелив на думи, а после, когато отидохме да пийнем по едно, той рядко си отваряше устата и това, което излизаше от нея беше все премерено. Имаше типичен английски, леко суховат хумор. Радваше се на висока популярност в клуба. Дори след неговата кончина, оттам твърдяха, че си е заминал един от най-добрите им членове.

Случи се така, че и двамата бяхме отседнали в Гранд хотела. На следващия ден той ме покани на обяд. Запознах се с двете му дъщери и с възпълната му, усмихната и по-възрастна от него жена. Четиримата създаваха представа за сплотено и обично семейство.

Онова, което ме порази в Бъртън беше неговото добродушно излъчване. Имаше нещо приятно в кротките му сини очи. Гласът му бе благ, усмивката - любезна. Нямаше начин да си го представиш ядосан. С други думи, беше човек, който те привлича с усещането за неподправена обич към ближния, чаровен, но не и сантиментален.

Обожаваше любимия си бридж и коктейлите, можеше да ти разкаже някоя хубава, леко пикантна история, а в младежките си години бе спортувал. Сам беше успял да спечелил всяко едно пени от голямото си богатство. Изглеждаше мъничък и крехък, привличайки симпатиите на хората, у които пораждаше естествения инстинкт да го защитят. Човек имаше усещането, че не е способен да убие дори и муха.

Един следобед си седях в лобито на Гранд хотела. От прозорците се откриваше страхотна гледка към пристанището с неговото натоварено движение. Виждаха се огромни лайнери, търговски кораби от всевъзможни държави, джонки и лодки сновяха насам - натам. Твърде оживена, но и някак успокояваща картина.
В този момент Бъртън влезе в лобито, видя ме и седна до мен.

- Какво ще кажеш за по едно малко? - предложи той. Извика сервитьора с плясване на ръце и поръча две питиета. Докато момчето сервираше, по улицата пред хотела мина един познат, който ми помаха с ръка.
- Познаваш ли Търнър - запита ме Бъртън, докато кимах в отговор на поздрава.
- Запознахме се в клуба. Някой ми каза, че е емигрант, който се издържа с пари на близките от Родината.
-Да, точно такъв е. Тук има много като него.
- Добър е в бриджа - отбелязах аз.
- Както и всички останали. Миналата година при нас се подвизаваше един мой съименник - най-добрият бриджор, който някога съм познавал. Може и да сте се засичали в Лондон. Лени Бъртън се казваше.
- Името не ми говори нищо - отвърнах аз.
- Няма две мнения, беше забележителен играч, с превъзходен инстинкт към картите. Имаше нещо свръхестествено в играта му. С него направихме много раздавания, живееше в Кобе от известно време.

Бъртън, отпи от джина си и продължи:
- Настина смешна история, не беше лошо момче, харесвах го. Винаги се носеше добре и дори минаваше за красавец, с къдрава коса и румени страни. Жените много го харесваха. Не правеше големи поразии, беше необуздан, но само когато пийнеше повече. Приятелчетата от неговата порода си падат по чашката. Всяко тримесечие получаваше добра сума от техните, а още повече изкарваше на карти. Със сигурност спечели много от самия мен.

Бъртън тихо се изкикоти и продължи разказа си:

- Може би това беше причината да ме потърси, когато се разори, или пък защото бяхме адаши. Един ден ме посети в кантората да ме моли за работа. Бях искрено учуден. Разказа ми, че вече не му изпращат пари и се нуждаел спешно от препитание. Поинтересувах се на колко е години, а той ми отвърна, че е на трийсет и пет. Поинтересувах се какво е работил. Отговори ми: „Нищо особено”. Признавам си, след тази негова реплика не успях да сдържа смеха си. Тогава му казах: „Страхувам се, че в момента не мога да направя нищо по въпроса. Ела и ме питай пак през следващите 35 години и ще видя какво мога да измисля за теб.”

Той не помръдна след моите думи, а само леко пребледня. Поколеба се за миг и след това ми сподели, че от известно време го преследвал лошия късмет на картоиграча. В джоба си нямал и пукнато пени. Заложил всичко, а в момента не можел да си плати дори хотелската сметка. Вече не му давали на кредит. Беше напълно разорен и готов на самоубийство, ако не започнеше веднага работа.

Поспрях погледа си на него. Сякаш душата му се беше разпаднала на късове. Пиеше повече от обикновено и се беше състарил поне с петнайсет години.

„Добре де, освен в картите, наистина ли не те бива в нещо друго?” - попитах го аз.
„Мога да плувам.”
„Да плуваш!” - едва повярвах на ушите си като чух този глупав отговор.
„Занимавах се с плуване в университета.”
„Знаеш ли, аз самият бях много добър плувец на младини.” - успях да му отвърна и в същия миг ми хрумна една идея.

Тук старият Бъртън прекъсна своя разказа и се обърна към мен:
- Познаваш ли Кобе?
- Не. Само веднъж съм минавал, останах за нощувка.
- Значи не си наясно къде е клубът “Шиойа”. На младини с плуване стигах от него до фара, заобикалях го и после излизах чак в заливчето на Таруми, това са повече от 3 мили. Трудно е да ги минеш, защото има сериозни течения около фара.

Бъртън се върна към своя разказ:

- Споделих идеята си със своя по-млад и разорен съименник. Казах му, че ако преплува цялото разстояние, ще получи работа от мен. Когато чу моето предложение той се стресна.

„Нали каза, че си добър плувец?” - попитах го тогава аз, а той ми отвърна, че в момента не е в добра форма. Само замълчах и повдигнах рамене. Младият Бъртън ме изгледа за момент, а после кимна в знак на съгласие и се обади: „Добре, става. Кога искате да го направя?”

Погледнах часовника си, тъкмо беше прехвърлило десет.
„Не би трябвало да ти отнеме повече от час и четвърт. Ще отскоча до залива към 12 и половина и ще се срещнем там. Ще те откарам до клуба да се преоблечеш и ще обядваме заедно.”

„Съгласен” - отвърна той, а после си стиснахме ръцете и му пожелах успех.

Нея сутрин имах много работа и едвам успях да стигна до заливчето в уречения час. Постоях там, но напразно. Младият Бъртън не се появи.

- Да не би да се изплашил и да се е отказал в последния момент? - заинтригуван попитах разказвача.

- Не - отвърна ми старият Бъртън - отплувал е, но теченията около фара са препятствие, което не беше по неговите сили. Здравето му бе съсипано от алкохола. Не открихме тялото цели три дни.

Бях шокиран от чутото, дори за миг-два останах безмълвен. После не се стърпях и промълвих:

- Добре де, когато му предложихте сделката, знаехте ли, че ще се удави?

Бъртън се изкикоти тихо, после ме погледна със своите благи сини очи, потърка брадичката си с ръка и ми отвърна:

- Точно тогава нямах свободно място в кантората.