Николай Доризо

превод: Иванка Павлова

Мамо, помниш ли как
непозната девойка -
без да питам - доведох,
да ми стане жена?
Строго гледаше ти
към смутената двойка:
с плач безмълвен посрещна
тази наша вина…

Бях грижовен и мил
с нея,
не с тебе, мамо.
С нежна обич стопанка
я наричах тогаз
и с целувка в зори
се разделяхме двама,
а за тебе
забравях,
както винаги, аз…
Щом се скарвахме, ти
защитаваше нея,
а упрекваше мене,
че във всичко греша.
В своя майчин стремеж
двама в мир да живеем
все забравяше свойта
неспокойна душа…

Може би би дошла
и раздяла,
не зная.
Отстрани ти бедата,
затова приеми,
родна моя, поклон,
че опази докрая
туй, което не можем
да опазим сами.