КОНЕ
превод: Найден Вълчев
КОНЕ
Как странно бе туй, че във мъртвата зона
явиха се снощи на фронта три коня
със гриви развени.
Това като сън бе. Три коня пред здрача
с топуркане лудо, сами, без ездачи
към нас долетяха.
Треви ли видяха в крайблатните млаки,
снаряд ли бе скъсал юздите им яки -
не знам, но дойдоха.
Бе първият бял. Под трептящия залез
го следваше враният, втори. И алест
бе третият вихър.
Препускаха с чудно изправени шии.
и гледаха немците. Гледахме ние.
И стихна стрелбата.
Кънтяха копитата. Слънцето ясно
в дванайсет подкови разсипано блясна
и ний занемяхме.
Но немецът почна жестока забава:
избухнаха вдясно, избухнаха вляво
три взрива, три дима.
И хукнаха в ужас и пяна конете
към минния пояс, към своя скок сетен.
Ний стиснахме зъби.
Но враният рухна. И белият падна.
И гъстите гриви покри безпощадно
горещия пясък.
Не, туй ни е сън е, ни поема, ни разказ.
Открихме ний огън по вражите каски
и всичко слепи се.
А третият, рижият, с кървава грива
препускаше още и цвилеше диво.
И цвилеше диво.
1943 г.
***
Глухо звъни жълтият лес.
По блиндажа кълве кълвач.
Като тежки слонове вън
вървят дебелите ели.
Кълвачът чука като стар
и опитен телеграфист,
но телеграмите му аз
не бих могъл да разчета.
Той не кълве ли мински клен
или борисовска върба,
да ми припомни със това
за едни далечни гори?
Гомелските ли лесове
свойто ехо ми пращат днес -
пронизано с картечен грак
и с оръдеен тежък гръм?
Но и последният замря.
Кълвачът стихна, свечери.
Вън някой почна да кове
златисти гвоздеи от дъжд.
1943
ИЗ „НИАГАРА”
Ти, Америка, високо
вдигаш глас за свобода,
а навсякъде жестоко
сееш ужас и беда.
Вдигаш ти високи сгради
като светли планини,
ала знамето ти пада
ниско в другите страни.
Че ти там нападаш хищно
като звяр, със сто лица
и не смяташ за излишно
да разстрелваш и деца.
….
На държавиците с почит
даваш заемчета ти
и като надгробна плоча
твоя долар ги гнети.
Но ще дойде светла гара
и за тях на тоя свят.
Ниагара, Ниагара,
тътне твоят водопад.
1951
РЯБИНОВА ГОРИЧКА
О, не махай със жълти крила
след ятата на птиците,
есен.
Ти не можеш към други поля
да избягаш във полет чудесен.
Само птиците пак ще заминат.
Те потъват във славеев свод
и оставят на всяка рябина
червенеещ по клоните плод.
Като спомен за лятото жарко
и за зноя му - вече изтлял -
той е сетната стопляща шарка
на горите
пред вихъра бял.
Че земята ще стане наново
снежно-снежен безкраен екран,
от далечните вихри сурови
и от белия сняг завладян.
А плодът на рябините - той
ще изчезне,
до зрънце разнесен,
но на птиците майския рой
всяко зрънце ще върне във песен.
1964
ГЕРОЙ
Извикал гордо той: - Напред, пехота!
Сега не сме на плаж, а на война!
И паднал пръв върху телта пред дота,
но полетяла вдигнатата рота
към силно укрепената стена.
Не той, а другите напред летели,
прибягвали, оставали без дъх,
летели редом с танковете смели,
та утрото с лъчите си изгрели
да види техен паметния връх.
А той се свлякъл до телта в тревата
без вик и стон, без песен и ура…
Край него тихо плакала росата
и го целувал идващият вятър
от белите Валдайски езера.
ЯБЪЛКОВА КЛОНКА
Ние - със кожуси и във хола.
Тя - на зимата в ръцете - гола.
Хали брулят - да умреш от страх.
Тя - като пружинка срещу тях.
Днес я пролетният дъжд изкъпа,
Гръм разпука едрите и пъпки,
слънчев лъч се спуска след това
като коте в младата трева,
сив скорец започна да пресмята
и на глас да и брои листата
и в цветчетата и надошли -
ето ги и златните пчели.
***
Знам, че става всичко по земята,
но боли, че с недостоен зов
оня, със голямата заплата,
е разбил и днес една любов.
Три пъти развеждан - той не спира,
винаги колосан като франт,
има книжка в банката, квартира
и лови студентките с талант.
И защо ще ходи във Полесие
да работи и да ражда тя…
И замира радостната песен,
и умира тъжно любовта.
Как можа за фалш, пари и слава,
зарад токчетата как можа
всичко да погазиш, да забравиш
момъка с откритата душа!
Днеска той пиян ще се кандилка,
ала трезво ще те погребе,
като прасне празната бутилка
о луната в зимното небе.
А пък ти живей и тлей безмерно.
Ти за нас си скършена на две.
Ний сме за момичетата верни.
Не за теб са тези стихове.
