Льоринц Сабо

превод: Иванка Павлова

СМУТ

Заеквам, вие ми се свят и се прикривам,
срамувам се от себе си и се боя:
красивото ти тяло ме вълнува.
Не те познавам,
аз не съм, какъвто бях.
И докато и ти за друго,
заеквайки от смут, говориш,
копнежът ми, едва прикрит,
съзира върху устните ти само
и постоянно бъдещата ни целувка.

Един за друг сме непознати.
Ти истински ще бъдеш моя,
когато ми принадлежиш изцяло:
не е достатъчно душата доверчиво
да се освободи
от целия си свян,
а и телата ни, с любов
притиснати едно до друго,
да се стопят в блажена изнемога.

Заеквам, вие ми се свят и се прикривам.
Прости ми, скъпа, че не съумявам,
тъй както трябва, да се изразя:
така си свежа ти -
вълнуващо, красиво обещание
и съпротива, и надежда неочаквана.
Днес мога само да призная,
че съм смутен, че те обичам
и тайно, непреодолимо те желая.

НЕ ТЕ ДОКОСВАМ, САМО
ГЛЕДАМ КАК СПИШ…

Към тебе крадешком се приближавам
с уплашено сърце и предпазливо:
тъй таралежът дебне пепелянка.
- Не, не, прости ми, мила! Но не зная
защо желанието днес ме мъчи
така неудържимо, малодушно.
Тъй кротко спиш, усмихваш се в съня си,
като че ли щастлива си играеш
със бъдещото ни дете и с мене.

Не те докосвам, само гледам как спиш
в леглото си и вдишвам отдалече
на твоите коси дъха омаен.
Как спиш, в самозабрава наблюдавам
и всичко в тебе диша и живее…
Защо не се успокои у мене
самотността ми тъжна, постоянна?
Недоверчив, от всекиго се пазя,
не знам на свободата да се радвам
без някакви резерви. От себичност
се раждат угризения в душата.
Страхувам се от тебе и когато
те обладавам с обич спотаена.
И днес така смутен пристъпвам, сякаш
си мой враг и към тебе аз обръщам
бодлите на душата си с боязън,
че би могла тиранин мой да станеш.

Не те докосвам, само гледам как спиш…

На мен такава доброта ми трябва,
такава преданост и всеотдайност,
за да съм истински щастлив и все пак
такъв, какъвто съм, да си остана!
Което аз не съм - това ми трябва:
безкористност и весела, и свята -
да ме спаси от самообвинения.
Любов такава ми подхожда само:
спасителна, като земята вечна,
като смъртта, като живота проста -
те пъпната ни връв съединиха
с ръцете си и те ще я развържат.
Не те докосвам, само гледам как спиш…

МИГОВЕ

Откакто вчера те целунах
и ти в истома (но за миг,
защото тутакси запротестира)
остави коленете ми между треперещите си нозе,
извайва постоянно благодарността ми твоя образ.
Стоиш пред мен - по улицата, докато работя,
навсякъде се сблъсквам с тебе: виждам
отметнатата ти глава, пламтящото лице,
затворените ти очи и върху устните -
прекрасната усмивка на мъчителна наслада.
Тогаз и аз за миг очите си притварям
и чувствам, че ми се завива свят;
усещам близостта ти, къпе се лицето ми
в любимите черти на твоето лице,
гръдта ти пламенна обжаря моите ръце,
целуваш ме и се пробуждам ужасен:
това е лудост и все пак така вълнуващо е
в теб да потъвам, цялото ти тяло
да ме обгръща и блажено
в пламтящите ти вени да препускам.

ТИ СИ НАВСЯКЪДЕ

Ти си навсякъде, където аз
те срещах и обичах: връх и път;
село и град с дланта си ме зоват;
напомнят ми за тебе зной и мраз,
и речен бряг, и пушекът на влак,
а в тях - копнежът луд на любовта
през тези двадесет и шест лета -
от порива ни пръв до края чак.
Навсякъде си ти: уханен цвят,
възраждаща ме младост, аромат,
наслада, буйна радост в този свят.
От спомена за тебе обсаден,
в безмълвен вопъл стена ден след ден:
Навсякъде е Никъде за мен.

НАЙ-КЪСИЯТ ПРОВОДНИК

Скъпа моя, чуваш ли: “Обичам те!”.
Или ти го знаеш вече? Е, тогава
нещо ново ти предлагам да направим.
Погледни ме и кажи: “Обичам те!”.
Всеки миг повтарям аз: “Обичам те!” -
двадесет и пет години без насита.
Свързваше светкавично душите ни
този най-къс проводник: “Обичам те!”.
В тези думи диря аз спасение:
с теб чрез тях се сливам; те за мене
и живот, и смърт са; възкресение,
ако си забравила, че няма -
както аз - да бъдем вече двама,
и повтаряш страстно пак: “Обичам те!”.