Михай Бабич

превод: Димитър Милов

Очите ти - дълбоки тъмносиви езера на твоето лице са -
под челото ти - снежна планина - омаята, която ще проблесне
в очите летни, каращи те да забравиш и снега на свойто чело,
обичам и възпявам в стихове на обичта омайването смело.

Дълбоко езеро са те, дълбоко - приказно метално огледало -
и щом го осветиш, замайваш се: какво на дъното се е събрало?
О, езеро-руда! И духовете благородни на руди несметни
пробляскват в промеждутъците, но духът на кой метал така просветва?

О, мила моя, в хубавите ти очи - металносиви и бездъни -
звънчета бляскащи, звънчета чудновати тихичко едва прозвънват,
така - за да не чуе някой, нито забележи тяхното звънтене,
а само този, мила моя, който много те обича - като мене.