Вадим Кожинов

превод: Стефка Тотева

Помня много добре, че преди една трета от век назад моят приятел - уви, отдавна вече покойник, Анатолий Передреев, който притежаваше рядко срещания усет към всичко значимо в родната ни култура, ми обърна внимание на още неизвестно за мен дотогава име - Ланшчиков.

Той всъщност тъкмо започваше своя път в нашата критика и публицистика, но след като се запознах с някои негови произведения, винаги след това се зачитах във всичко, подписано с името му. И сега мога уверено да кажа, че работата на Анатолий Ланшчиков принадлежи към най-стойностното от публикуваното от средата на 1960-та до края на 1990-те години.

Защо това е така, може да се обясни, като се направи съпоставка на двете думи: „позиция” и „убеждение”. Думите от руски /както и между впрочем от всеки/ език се създават не по някаква субективна воля, но така да се каже, се раждат от епохата, и имат доста по-голямо значение, отколкото съзнават това много от тези, които ги употребяват. Ние постоянно четем или слушаме от устата на наши съвременници: „моята позиция , виждате ли, е такава”. Но трябва да се разбере, че „позиция” - това понякога е „местопребиваване” или пък „гледна точка”, каквито в даден отрязък от време е „изгодно” да приемаш или изказваш - и след това да ги замениш с друга „позиция”.

А в това, което пишеше Анатолий Петрович Ланшчиков, се изразяваше не „позицията”, а по-скоро „убеждението” /което се основава на разбирането й/. Убежденията не се „сменят” в зависимост от „обстоятелствата”, те могат - и са длъжни - да се развиват, но не защото са възникнали други „обстоятелства”, а защото се е задълбочило тяхното разбиране. И основният смисъл на появилата се на бял свят в края на 1998 г. книга на Анатолий Ланшчиков „Върволицата на окаяните дни”, който той посвети на Василий Белов, не противоречи, да кажем, на смисъла на неговата книга „Въпроси и време”, издадена преди двадесет години, през 1978 г., и включваща специална глава за същия Василий Белов…

Наистина в книгата от 1998 г. се поставят такива проблеми и се обсъждат такива събития и факти, за които не е ставало дума в книгата от 1978 г., но това се обуславя не от смяната на убежденията на автора, а от това, че преди двадесет години съществуваше твърда „цензура” и от това, че някои факти просто не бяха известни до този момент.

И можем с пълно право да кажем, че Анатолий Ланшчиков принадлежи към твърде малкото критици и публицисти от своето поколение, които могат сега да преиздадат своите статии и книги, публикувани през 1960-те и в началото на 1980-те години, а мнозинството от колегите му биха се срамували да направят това…

* * *
Както става ясно, главното достойнство на съчиненията на Анатолий Ланшчиков е настойчивият стремеж за осмисляне на съвременната литература и живот в светлината на многовековната история, при това не в духа на ефектните връщания назад в миналото, а на основата на неговото сериозно изучаване и разбиране. И в новата книга на Ланшчиков този стремеж се е превъплътил, виждате ли, в най-твърда последователност и тежест.

Книгата се състои от три части: „Технология на оцеляването или технология на живота?”, „50 години от Великата Победа” и „Националният въпрос на Русия”, но при осмислянето на тези „теми” така или иначе се засяга всъщност цялото историческо битие на страната, макар че целта на автора и нервът в тази книга е съвремието.

Няма да скрия, че доста позиции на Анатолий Ланшчиков мога да оспоря, но - първо, става дума за „частни случаи”, а основното съдържание на книгата притежава истинска обективност и уравновесеност, и второ - вече макар че я има тази уравновесеност - в този дух е възможен само при разгърнат, обстоятелствен спор, за който би трябвало, да речем, да напишеш своя книга примерно в същия обем…

И в края това, което аз считам за „дискусионно” в книгата на Анатолий Петрович, не е неин „недостатък”, става дума за плодотворна дискусия, и спорното /според мен/ в книгата не е по-малко интересно и важно за читателя, отколкото безспорното /пак, разбира се, по мое мнение/.

Не се съмнявам, че всеки човек - между впрочем, даже независимо от убежденията му , с интерес ще прочете новата книга на Анатолий Ланшчиков.
В заключение, аз естествено, не мога да не поздравя автора на книгата с навършването на 6 март 1999 г. на 70 години. И доколкото ние се запознахме с него тогава, когато бяхме сравнително още млади хора, просто ще възкликна:

- Желая ти всичко най-добро, скъпи Толя!

1999 г.

Русское воскресение, 09.09.2007 г.