СТИХОТВОРЕНИЯ
превод от английски език и бележка: Георги Карадобрев
Стиховете по-долу съм подбрал от книгата „The Complete Poetry and Prose of William Blake”, Newly Revised Edition, еdited by David V. Erdman with commentary by Harold Bloom: http://www.blakearchive.org/blake/erdman.html
„Поетични щрихи” e първият отпечатан сборник на Уилям Блейк, който вижда бял свят през 1783 г. Той съдържа 19 стихотворения, сред които баладата „Гуен, Кралят на Норвегия”, фрагменти от драмата „Крал Едуарт Трети”, пролог към пиесата „Крал Едурад Четвърти” и други стихове в проза. Няма яснота кога е създадена всяка една от творбите, но се знае, че са писани в периода между 1769 и 1777 г. Те са плод на ранната, юношеска поетична муза на Блейк. В предисловието към сборника нечия ръка е оставила следните редове, които дават съвсем бегло разяснение относно създаването на „Поетични щрихи”: „Представените по-долу поетични щрихи бяха плод на необучената младост, наченати в дванадесет годишна възраст и подновявани при възможност от автора до неговата двадесета година; от тогава посветил се на постигането на професионално съвършенство, той беше лишен от свободно време, необходимо за преработка на тези страници… Съзнавайки недостатъците и неравностите, които могат да се видят на всяка страница, неговите приятели все пак вярват, че тези творби притежават поетическа оригиналност, която им е заслужила спасение от забвението. Това тяхно мнение остава сега, за да бъде отхвърлено или потвърдено от по-малко предубедена аудитория.”
В раздела „Други творби” съм включил три лирични творби на Блейк, които според мен са близки до изразността на „Поетически щрихи”.
——————————
ИЗ СБОРНИКА „ПОЕТИЧЕСКИ ЩРИХИ”
/POETICAL SKETCHES/
——————————
КЪМ ВЕЧЕРНИЦАТА
Ти,
ангел вечерен със руси къдрици,
своя факел любовен, блестящ запали,
слънце дорде в планините заспива
корона лъчиста високо вдигни,
ложето наше вечерно закриляй,
любимите наши благослови!
И както прибираш лазурни завеси,
с роса от сребро милвай всяко цветче,
което притваря очите си нежни,
във дрямка отпуска невинно телце.
Нека повей от запад във сън да държи
заспали талази, езерни води,
шепти тишината с блестящи очи,
във сребърен здрач тя се носи, струи.
Само в миг ти си тръгваш,
тогава помни -
вълкът ще вилнее навред,
ще ръмжи
гневен лъв с огън поглед
в усойни гори.
С росата свещена стадата ни скри,
ти руното тяхно закриляй и бди!
КЪМ УТРИНТА
О, Дево Пресвета, обкитена в бяло,
небесните златни врати отключи,
излез и зората що спи в небесата
от сладкия сън ти отново вдигни,
светликът възраствай в предели на изток,
и новия ден с медни капки роси.
О, утрин сияйна, ти слънце приветствай -
побягнал в гонитбата своя ловец,
в сандали със ремък обвила ходила,
по нашите хълмове пак пристъпи.
ПЕСЕН
Щастлив аз бродех из полята,
вкусът на лятото отпил,
дорде съзрях във светлината
самият принц на любовта,
пристъпва в слънчеви лъчи!
Втъка ми лилии в косите,
на чело рози алени,
и тъй ме пусна през вратите
на своите райски ширини
де цъфнат златните наслади.
От чистата на май роса
криле ми бяха натежали,
и Феб дочул тогаз вика
със мрежи свилени обви ме -
във златна клетка ме сломи.
Обичаше край мен да сяда
че песента ми го диви,
а после в смях и във закачки
глумеше се със мен, уви,
с крилете златни повалени,
с отнетите ми свободи.
КЪМ МУЗИТЕ
Дали по сенчестата Ида,
или на Изтока в предела,
где Слънцето покои вдига,
а песен древна е обзела,
дали високо в Небесата
вий бродите така красиви?
Или в зеленините диви,
далеч на края на Земята,
или пък в сините простори,
де вятърът певец роди се?
Дали през шисти кристалинни
вий скитате съвсем самички,
или във морските дълбини
с гори коралови,
сте всички?
Честити Девет как така
поезията Ви замря!
Как древната любов сега,
на бардовете древни блян,
оставихте вий без следа!
Бездушни струните дрънчат
във опит плах да зазвънят!
Гласът насилен, песен няма!
——————————
ДРУГИ ТВОРБИ
——————————
ПЕСЕНТА НА ДИВОТО ЦВЕТЕ
Как бродих в горите
сред млади листа,
на дивото цвете
аз чух песента.
Полегнах в тревите
във тихата нощ
приспах страховете
изпаднах в захлас.
Със утрото тръгнах
тъй весел аз бях,
да диря пак радост,
получих присмех.
УТРО
Към Запада пътека
потеглил да открия,
през портата жестока
прихождам да премина.
Там Милостта ме води
със тих покайващ шепот.
Видях денят се ражда,
във бой на меч и пики,
те падат разтопени
в росата на сълзите.
И Слънце във висини
без страх се там възправя
през сълзи благодатни
небето възвишава.
ВЕЧНОСТ
Онзи що във плен пленява
радостта голяма,
той крилат живот сразява,
вече ней я няма.
Но ако погали нежно
радостта във порив,
той живот живее вечно
в слънчевия изгрев.
