КРАЛ ФЯЛАР
превод от шведски: Константин Стефанов
Из „Крал Фялар” (1844)
Първа песен
„Той творителя на земно щастие
своя род ще види в страшен да изчезва срам.
И престъпно Фялар ще узнае
щерка си съпрегната със нейния роден брат…”
Фялар, крал на Гаутйод (1), седеше
горд и добродушен в кралския си трон висок.
Той стар бе, но под сребърните къдри
още в погледа му светкаше от битки лъч.
Коледа бе. В кралския си замък
той съзвал бе славните бойци на шумен пир.
Факлите пламтеха, и звънтеха
в шумний празник пълни с медовина рогове.
Алф, Каре, Везете, Рафи там бяха -
в бой изпитани бойци сурови; Ингюл смел,
Агнар, дръзкия разбойник Хадинг, -
всички още млади, но прославени от бард.
С белези от битки Стюр, и Соте -
смелий войн със щит от вражите стрели пробит, -
пиеха до краля сбрани. Но кой ли
може тях и битките им славни да изброй?
Славян още в песни, Сйолф там беше, -
стария, но славен в прежни битки войн, -
сетния от многото, що Фялар
някога повеждаше във страшен кървав бой.
Той Фялару другар несменен беше,
в жилите когато още бийше буйний ключ.
Днес могъщ до него бе застанал -
с бремето на старостта, но още не сломен.
Ето мълком краля се повдига
и в ръката си държи пенливия свой рог.
Той иска да говори; клетва иска
в тоя час пред всичките тържествен да даде(2):
„Чуйте, чуйте, старий дъб вещае
с думите пророчески на летните листа;
всички вий сте негови издънки;
буря не еднаж клонете му опустоши.
Кой измежду вази спомня, - тогава
в цветните ливади пеперудите ловил,
боят с Дункомар (3) в Шотландия далечна
гризещ в своя смъртен час със зъби моя меч?
С девет кораби ний бяхме; от всеки
слезнаха по сто викинги смели на брега.
Двойно по-могъща Морва (4) беше;
тя ни гледаше до края на деня.
В здрач стоеха на брега двамина:
аз и Сйолф - сами остали в тая страшна бран.
В тихий мрак, над жътвата на меча,
плуваше през тая нощ смирената луна.
Подвиг пръв бе туй на нашто детство.
После мъх покри страните, станахме мъже.
Кой кракът ни земен край не тъпка,
мечът ни къде не блесна в зной и вечен мраз?
По-подир другарка взел красива,
сетне старостта в косите ми посипа сняг.
Имах син и щерка, но наскоро
с пролетни цветя играха те над майчин гроб.
Сит съм веч на подвизи и слава,
плащат ми царе могъщи скъпоценна дан;
морни веч са скалди да ме славят,
няма вече харфата за новий подвиг звук.
Искам вече мирно да отдъхна.
Искам страстно на живота бурен мирний ден
в тиха вечер да завърши. Мирно
в суша и море покоя здрачен да цари.
И млъкна. А старий Сйолф, завслушан
в кралските слова, ядът си мощен не сдържа.
Гръд старешка грижата изду. Тъмни
сбраха се на старческо чело бразди.
„Що, слухът дали ме мами, - рече -
кралските слова вещаят в тоя час покой?
Тегнат орлови крила за полет?
Кралят иска веч над славата му да стъмни?
Дързък, Ерин (5) пак глава надига,
дваж разбиван, той се още смел размахва меч
и потоци кръв за нас вещае.
Него кралят в своя иска да дочака дом?
Гробът мир ще всекиму дарува.
Живият живота, кралю, кани на борба -
иначе той грубо се шегува.
Горко нам, че кралят вече е сломен!”
Старческата реч изслуша Фялар,
устните му сви насмешка; после своя рог
даде той на пажа. И откачи
Фялар от колоната закачения лък.
Звънна звънка тетивата. Мълний
в залата премина. Тресна в срещната стена
нечий щит стрела му в пътя си пробила
и забита във колоната се залюля.
И почудиха се смели войни;
в целий роден север никой тъй не бе могъщ!
Фялар рогът си взема отново;
мощно пак през залата гласът му прозвуча:
„Мир крал Фялар иска да настане.
Чуйте кралската ми клетва, на Гаутйод деца!
Мир във избите и сноп в полята -
ето с тез победи ваший крал ще се гордей!
Искам в родната страна да никне
кълн на най-човешкото в човешкото сърце!
Слабий защитен да бъде; силний
с меча разделен, душа му хубост да лелей!
Вярвах изнапред във мойта воля,
вярвам ощ по-силно в същата си воля днес.
Някога тя сейше смърт в полята,
искам днес да бди над волний на живота ход.
Искам тук да няма гнездо злото
и жестоко ще потъпча всекий произвол.
Щастие ако тук не зацарува,
клетвата на Фялар с Фялар да потъне в мрак.”
Свърши. И трептяха звучни още
неговите думи във сърцата. Сам той
рогът си към устните поднесе -
и до дъно мълком го пресуши наеднъж.
И седеше кралят веч спокоен.
И пристъпи къмто трона му незнаен гост.
Никой как бе влезнал той не знаеше,
и пристъпваше със бавни крачки мълчалив.
И изглеждаше най-първо дребен,
смазан в старост и неволя жалък чужденец;
но със всяка крачка той порастна,
и изправи се пред Фялар мощен великан.
Своя мантел настрана отметна
и узнаха всички Даргар - вещия пророк,
с мощния си поглед що дълбайше
в бездни страшни на грядущи тъмни времена.
Казват, в планина далеч на север
много векове живеял, и не бил щастлив.
Буря мрачна, гръм далечна сякаш
слуша онзи, който чуй незвучния му глас.
„Клетва, кралю, - рече той - ти даде;
по-голяма над скалите морски Даргар чу.
Там, в покой и тишина, завслушан,
нему черен облак нощем внятно му я промълви.
„Фялар - каза облакът - забравя,
че над жребия човешки боговете бдят;
горд със свойта воля Фялар иска
бъдно щастие със сила бренна да сгради.
Фялар с своите очи ще види,
земната му мощ преди могилата да скрий,
що е бренната му воля,
що е несломимата на вечни сили мощ.
„Той творителя на земно щастйе
родът свой ще види в страшен да изчезва срам.
И престъпно Фялар ще узнае
щерка си съпрегната със нейний роден брат…”
В залата отново стана тихо.
Тъй след буря е в опустошените поля:
тихо е, на времени повява
струя хладна от посипания тежък град.
Фялар в трона побледнял мълчеше.
Устните му трепваха безкръвни, и незрим
водеше се бой в гръдта геройска.
Но суров, скръбта сломил, крал Фялар промълви:
„Тук децата доведете бързо.
Ялмар, син ми, Герда, нежната, да дойда тук;
искам двамата да дойдат; избор
искам да направя: от тях някой ще умре.
Искам, Дагар, Фялар да познаеш.
Поздрав ти на облаци от него отнеси
и кажи им: няма жертва Фялар,
да не може зарад волята да понесе.
Махай се сега от тука, вещер,
и кога настане нявга моя час, дойди.
Фялар с мечът си ще знае щедро
теб в отплата зарад лъжата да плати.”
„Кралю, Дагар рече, ще запомня
кралската ти дума и ще дойда в твоя час.
Сбогом. На живота са броени дните
и изтичат се за еднаж за нази те.”
И оттегли се спокойно Дагар.
И прислужница със Герда и Ялмар влезна.
Мълком къмто трона му престъпи
и децата вдигна тя на Фяларовний скут.
И настана в залата мълчане,
и от войните забрави всеки своя рог.
Гроб бе сякаш стихналата зала.
В ужас къмто краля всякой поглед устреми.
Фялар избора ще прави. Първо
Ялмара погледна и в лице му тихо се завзря;
сетне, като че в прощене, тихо
той очите си във милата си щерка впи.
Герда погледа му срещна мила
и към бащината гръд главица наклони.
Гордий Фялар треперящ седеше: -
богоборецът се пред едно дете смути.
После пак към сина си погледна,
в миг към Герда погледа си той запре:
бърз подобно мълний между двамата.
Сетне в вис погледна и остана вцепенен.
Сйолф тогава бледен се изправи.
И забразди бузата му старческа сълза.
Къмто старий свой другар пристъпи
и му с глас задавен меки думи промълви.
„Кралю, Ялмар нявга ще поеме
меч от твойта старческа и трепетна ръка.
Страж на твоята страна ще бъде
и чрез него името на Фялар ще живей!
Изборът си, кралю, не забравяй!
Морский бряг е стръмен, а зад него спи вълна
и очаква хладната й бездна: -
тихо като искра Герда ще угасне там.”
Чуха войни Сйолфа тъй да свърши.
После Герда смееща от бащин скут пое.
В залата вратата се затвори -
и потъна старий Сйолф със жертвата в нощта.
Фялар тъй остана неподвижен.
Дневний зрак пред погледа му тъмна нощ смени.
А ръката му, с която Герда
скоро бе прегръщал, сякаш свехнала че бе.
После той глава издигна. С поглед
тъмен и суров обгърна залата питлив.
И видяха смели войни пламък
на нощта в очите му ядлив да заблести.
После той утихна, а гласът му
сякаш е далеч замиращ тътен, бе дълбок.
„Зрители на мойта скръб - той рече -
боят се започва, чуйте кралските слова!
Горко, горко оногова, който
виденото днес със себе в гроб не отнесе!
И накрай света, макар през бури,
той следата си за мойта мъст не ще укрий.
Името й всеки да забрави
и да не мълвят за Герда ничии уста.
Искам само в мойта гръд старешка
тиха песента си нейний къс живот да пей.
Земните ми дни кога се свършат
и на гроба ми могилата се извиши,
глух кога ще съм за реч човешка, -
може всеки тайната на Фялар да узнай.”
И замлъкна, и от трона слезе.
И ръка протегна и улови своя син.
Горд, величествен като пред битка,
той поведе го към свода гробно занемял.
И затекоха се мирно дните,
и прославен пак бе Фялар надалеч в света.
А не спомняше за Герда никой: -
тайна тъмна на живота бе й повестта.
Край на Първа песен
——————————
Бележки:
1. Гаутйод - южната част на Швеция.
2. Старите скандинавски бойци имали обичай във време на пир да дават клетвено обещание да извършат някой подвиг.
3. Шотландски герой
4. Място в стара шотландска Каледония
5. Старо име на Ирландия
сп. „Листопад”, г. 4, кн.3-4, 1923 г.