КАМБАНАТА
превод: Божидар Божилов
КАМБАНАТА
Когато ликувам
под хладния вятър,
когато умът
из простора лети,
о, хора, пуснете ме
да се забравя
с уста занемяла
в поток от лъчи.
Тогава кой дръзнал би
да ме откъсне
от сладкия блян,
да ме хвърли в тъма,
че с първия звън
и с най-първата рана
кръвта моя пак
към пръстта ме зове.
О, жалки влечуги,
о, червеи мръсни,
живота ви мрачен
е тъй справедлив.
Светът ви е дупка
и вътре във нея
смъртта е спасение
в сетния час.
Телата ви няма
мечтата да тласне -
веригите тежки
сломиха духа.
О, мисъл, кой вятър
накрай ще успее
далеч да разсее
дълбокия мрак?
Зад моите думи,
отровно горчиви,
аз виждам бездънния
синкав безкрай.
Под блясъка негов
не ще ослепея,
не ще оглушея
пред ясния звън.
Да беше извадила
гвоздеи черни
съдбата от моето
бедно сърце,
да бе ме издигнала
над вековете
с крилатата мисъл
узряла за плод.
Над сини морета,
поля и върхари
в покой и когато
вред бури ехтят,
да бе ме свалила
съдбата там, гдето
човеците хиляди
страдат и мрат.
В дълбоките мини
и в тесни казарми,
в пристанища димни
и в шумни кръчми,
сред къщички тъмни
и страшни затвори,
в бордеи и храмове
нека влетя.
Да вливам в гърдите
живителен въздух,
да бъда във вените
пулс на кръвта
и като сияние
в ума и в душата
учение свято
безспир да звъня.
Че всичко изчезва
и всичко минава,
царици идеи
стареят и мрат,
но винаги искай,
стреми се, откривай
в труда всекидневен
далечни мечти.
Щом твоята мисъл
преди теб била е,
не е част от бога
и негова плът -
богатите, силните
са я създали,
та в робство мечтите
докрай да държат.
Бедняко, увехнаха
мъки и болки,
афиона отрови
в теб воля и плът.
Макар твоя гроб
да е чер като пропаст,
из него на свойте
ръце изпълзи!
Знай,дланите груби
са майка на всичко,
поддържат цветущ
те световния ред,
от тях произлиза,
блести красотата
и нейна обвивка
е златния цвят.
Стисни във ръцете си,
здраво притискай
прекрасното дело -
свободния свят -
и вгледан нагоре,
преливай се в радост
и чувствай как в тебе
изгряват звезди.
Когато те колят,
завързан пред трапа,
ще екне от бездните
глас като гръм:
„Врагът ти вековен
пред теб не се цели,
а пак зад гърба ти
коварно е скрит!”
ВОЖДЪТ
Не съм аз семе на съдбата,
живота нов творя весде.
На Нуждата съм син законен
и на Гнева съм аз дете.
Не слизам аз от небесата,
оттам не ме е пратил бог -
за някакво си утешение
на роба, страдащ в гнет жесток.
Не ангели небесни с лилии,
надземни сили и псалми -
за мен сърцата разгневени
застъпват се сега сами.
На кораба съм аз Горгона
със поглед горд и устремен,
в гърдите ми се врязват бури
и времето е против мен.
В ума, в сърцето ми избухва
гнева на тежки векове,
десницата ми се превръща
на мълния и ви зове.
Не съм един, а съм безброя.
Не само живите вървят
след мен. И мъртвите ме следват
във мрачен и безкраен път.
А колко още неродени,
несътворени на света,
на мойта гръд опират саби
с благословия на уста.
Не казвам думи за утеха,
а давам всекиму по нож,
забивам го в земята с удар
и блясва светлина и мощ.
Чуй как подемат ветровете
гласа на дълги векове!
С гласа ми цялото човечество
напред през болките зове.
О, ветровете го подемат
и под напева му ехтят
дълбоки пропасти,гробове
и кървави реки текат
Където мине - разрушава
кралствата, изградени с мрак,
подобно северняка хладен,
подобно на горещ южняк..
Гласът ми вдига, възкресява,
едното царство - на труда.
/Мир!/ Царство на велико братство,
на всечовешка свобода.
ЕДИН - ВСИЧКИ
Или съм със всички, или съм един
в тинята човешка, сред простора син,
из морета бурни, в снежен камънак,
от любов обвеян, денем или в мрак.
Славеите слушам в тихи долини
или в снеговете, дето лед звъни,
или съм със лира, лира на поет,
или пък съм с опит, с логика съм вред.
Или съм замаян с вино, или трезв,
или съм в затвора, или съм с криле,
или съм в борбата, или като сляп
бродя сред безброя, унижен и слаб.
От години детски, та до старостта
без умора търся жадно радостта.
В младостта я дирех, днес под небосклон
мрачен с тая жажда чакам те, Харон. (1)
В елементи вечни жаждата гори,
в дребните ни грижи тя е пак дори.
Радост, неуморно те очаквам аз,
в сън поне да чуя твоя светъл глас.
Бих се хвърлил в пропаст, тъмна като ад,
камък бих завързал върху своя врат,
ако ти, Идейо, пламък от звезди,
долу, към земята черна, не блестиш.
О, мрак, в който бият кървави води,
викат милиони плачещи гърди:
„Сам не ще избегнеш собствената смърт,
другите пред тебе щом не се спасят.”
——————————
1- Лодкарят, който пренася душите през река Лета /митол./ - символ на смъртта.
