Сергей Семанов

превод: Татяна Любенова

Да, заглавието на тези бележки не е шега: имаше такова обединение на млади руски патриоти, направено по образец на масонска ложа, но със съвършено противоположни цели. То носеше дългото и удивително скучно наименование - Съветско-български клуб на творческата младеж.

Въпреки мрачно-бюрократичното название, делото се оказа истински живо и плодоносно. Но, както и много други руски положителни дела, то не получи никакво отразяване в печата, наличен е само скромен фотоалбум, издаден в София, моя не много голяма статия, много сдържана по отношение на оценките и фактите. И не случайно: за дейността на масонските (и антимасонските) ложи не можеше да се говори просто така. Както е известно, това отдавна са го разбрали самите масони, а ние, макар и млади и неопитни, все пак се досещахме в това да им подражаваме.

„Клуб” - това е нещо като ложа, където хората се събират не по „хоризонтала” (физици с физици, миньори с миньори), а по „вертикала” - по малко от най-различни слоеве, но избрани от един център и по определен вкус и признак (в дадения случай - центърът беше отделът за пропаганда на ЦК на Комсомола, където бяха Ганичев и неговите хора).

Срещат се представители от най-различни професии и от различни, така да се каже, страни - макар и официално, но - и това е главното - в така наречената „неформална” обстановка. Така се натрупват познанства, които във всекидневния живот не се случват. Тук се раждат такива източници на познания и разбирания, които е трудно да се открият даже в най-големите и достъпни библиотеки.

От формална гледна точка събитията се подредиха така. Този „Клуб” бе създаден през 1967 г. като културно-младежко подразделение на ЦК на ВЛКСМ и Съюза на Димитровската младеж в България. Върхът на неговата дейност бе достигнат през 1969-1979 г., после той тихо докрета до средата на седемдесетте и беззвучно затихна.

Предпоставките за събитията, свързани с дейността на „Клуба”, съвсем не бяха бюрократични, за това сега можем да разкажем. Към средата на шестдесетте в Москва, и отчасти в Ленинград, сред тесен кръг на младата руска интелигенция започна национално-патриотично движение. „Напъпи” то около току-що учреденото Общество за опазване на паметниците; най-известното от неговите подразделения бе „Руският клуб” в Москва. Политическата опора на започналото движение не случайно беше ЦК на Комсомола. Тогавашният първи секретар С. П. Павлов открито (в рамките на позволеното, разбира се) поддържаше младите патриоти, а сменилият го Е. М. Тяжелников продължи това, макар и много внимателно и мълчаливо. Не е случайно, че в епохата на Брежнев - Суслов - Андропов и двамата не направиха кариера.

Но това - най-горе, те можеха да разрешат или да забранят, а конкретните работи се водеха от средното звено. И го оглави тогава завеждащият пропагандата в ЦК Валерий Ганичев. Той притежаваше две необходими за политическия деец качества - решителност и умение да прикрива реалните дела с бюрократична стена. Убедени сме, между другото, че без тези качества никой и нищо в Русия не би направил (което е и видно от безбройните примери в последните години и десетилетия). Ганичев ловко извъртя интригата с българската страна, а съответните книжа бяха оформени с бюрократична безупречност, тоест безцветно, все едно че става дума за поредното „мероприятие”.

Но същността беше много сериозна. На нас, младите и малко известни руски хуманитаристи, ни беше необходимо не само напълно достойно място за срещи и обсъждания, но и някакъв излаз зад граница, което винаги бе много ценно. В тези години задграничните врати с крак отваряха само евтушенковци, вознесенковци и хора с подобен род окраска и родствени връзки. И ето - ние се събираме, разговаряме, излизаме „зад граница”. Кои сме „ние”? Ще посочим някои имена по азбучен ред: Василий Белов, Жана Болотова, Лариса Василиева, Олег Михайлов, Пьотр Палиевски, Валентин Распутин, Всеволод Сахаров, Генадий Серебряков, Валентин Сидоров, Дмитрий Урнов, Александър Ушаков, Феликс Чуев, Лариса Шепитко.

Едни вече ги няма, а други са далече… И да представяме сега „кой кой е” след трийсет години, вече на никой не е нужно.

Но сега твърдо можем да заявим, че най-ярката, най-запомнящата се личност сред посочените или още непосочени лица, по време на разцвета на нашия „Клуб”, беше несъмнено Вадим Валерианович Кожинов. С леки движения, бърз и пластичен, с приятна външност и хубав баритон, той винаги обръщаше вниманието върху себе си, даже и когато мълчеше. А какъв оратор беше и полемист, не си струва даже да припомняме, това го знаят всички. Като добавим блестящото образование, умението да свири на китара, безчислените песни и романси, които знаеше - това е достатъчно. Не случайно Вадим бе и си остава постоянен герой на интелигентския фолклор.

Ето само един пример от живота на младия Вадим, когато плитката реалност стана омирова традиция. У бедняка никога не се задържаха пари, макар че той много и успешно се трудеше. Имаме някакви предположения… но да вървим по фактите. Обичаше той, както всички ние, да пийне и да се повесели, а „налични” у него все липсваха. И той измисляше едни наистина „авантюристично-поетични” сюжети, които не би могъл да си воъбрази нито един класик от времената на Анакреон та и до нашите грешни дни.

Веднъж Вадим трябваше да бъде с някаква писателска група и да пътуват за Украйна. Той предварително проверил пътуването и научил, че първата спирка е в Донецк, а там живее младия поет Иваненко (Вадим още тогава се смяташе за покровител на младите поетични таланти). По-нататък, в Запорожието - младият поет Петренко, в Чернигов - Сидоренко и така нататък. И ето, че в навечерието на отпътуването на групата от Москва, в „Комсомолска правда”, се появява статия на известния столичен
критик Кожинов, където до небесата се превъзнасят младите дарования Иваненко, Петренко и прочие. По-нататък е ясно: още на първата спирка Вадим бил посрещнат на вратата на вагона от новопроизведения „класик” с обемиста бутилка водка, вместо с никому ненужен букет. Последвалото е повече от ясно…

Остроумният Вадим даже даде, така да се каже, теоретическа обосновка на всичко това (не случайно е работил в отдела по теория). Съвсем в началото на 60-те, още млади, с него гуляехме в Пъстрата зала на ресторанта на ЦДЛ, гощаваше ни някакъв световно неизвестен стихоплетец. Когато той отново тръгна към бюфета, прошепнах на Вадим: „Неудобно е, дай и ние да го почерпим”. Отговорът на Вадим може да влезе като класика в теорията на литературата: „Остави, той е поет, неговите пари са лесни!”

А сега да се върнем към основното в нашия сюжет. Заседанието на „Клуба”, за който ще стане дума, започна през юни 1969 година в богатия тогава Тифлис. Освен московчаните и други руски представители, присъстваха и такива от тогавашните „братски републики”, като неизбежна съветска гарнитура към всяко културно-политическо блюдо. Присъстваха по правилата на дипломатическия протокол посланиците на „братските социалистически страни”, по един-двама от всяка страна: ГДР, Полша и други. Хората бяха интересни, но няма да се спираме на тях. А официалните гости бяха българи, толкова много, както и цялата наша съветска група.

Вадим първи обърна внимание на това външно обстоятелство, че много от представителите на православния славянски народ изглеждаха…, сякаш се бяха родили не на Балканския полуостров, а малко по на югоизток от него. Когато започнаха дебатите и то много оживени, от българите ние чухме изведнъж позоваване на вече позабравения от нас „исторически ХХ конгрес”, слова за това, че народът е не само носител на традицията, но е принуден тежко да се труди, оплаквания „как трудно прохожда в България Брехт”, и разни такива подобни, което за нас беше вече скучният вчерашен ден. От наша страна се произнасяха остри речи за съхраняването и развитието на традиционната култура и нравственост, рязкото намаляване на модернизма във всичките му форми и проявления, включително такива „социалистически” класици като Майерхолд, Айзенщайн и самия Брехт.

Заключителното заседание, главното, трябваше да се състои в Батуми, но преди отпътуването за там Вадим пак ни показа своето авантюристично-творческо дарование в сферата на бита. Преди година бе публикувал някъде рецензийка за някакъв местен класик и носеше изданието със себе си. Той веднага дойде в нашия хотел и покани Вадим на угощение. В колата на класика се наместиха също Саша Ушаков и авторът на тези спомени. Закараха ни в уединена гориста планина, от която се виждаше целия красив град. Масата беше подредена в малък хан, на верандата, обвита цялата с лози. А масата… Настина, „вие не сте виждали такива битки”! Къде ли не ми се е случвало да гостувам, даже на брега на Амазонка пираня съм сушил, както се суши нашата белица, много неща съм видял, но този хан… Наистина само поетическият гений Вадим би могъл да предизвика такъв гениален празник на масата!

И така, ние сме в Батуми, в разкошен хотел на брега на морето, наоколо палми и прочие красоти. Вечерта весело се разхождаме по крайбрежието, а на следващата сутрин е заключителното заседание, където председател е Палиевски, а резултатите от дискусиите трябва да изложи Кожинов. Ние обсъждахме как най-добре и заедно с това тактично да изразим нашата гледна точка, разпределяхме ролите си. Палиевски, съсредоточен и суров, току нареждаше от строго по-строго на Олег Михайлович, Вадим и на мен вечерта нищо да не пием, защото през нощта във влака Тифлис - Батуми ние тримата бяхме попрехвърлихме мярката.

И така, връщаме се привечер в хотела, в средата Палиевски, от двете страни Вадим и аз. Виждам, съпреживявайки, че Вадим се измъчва, душата му иска да си пийне. Но всички знаехме, че няма нито рубла. И аз не издържах, зад гърба на отслабилия бдителността си Палиевски, предадох на Вадим смачканата банкнота. Той ловко я хвана, мигом се обърна и изчезна зад палмите.

Палиевски ми направи страхотен скандал: „Ти го погубваш, вие ще пропиете цялото дело” и прочие. В душата си знаех, че Вадим няма да потъне в никакво винено море, няма да изгори на никакъв пиян огън, но все пак легнах да спя страшно натъжен. Сутринта, едва събудил се, разбрах: през нощта двама аджарци довели мълчаливия Вадим. (По-късно стана ясно, че той се пъхнал в близкото крайморско заведение, взел малко вино и почерпил двамата съседи, те страшно се зарадвали от запознанството със столичен писател и започнали щедро да го гостят; в отговор, Вадим се заклел, че повече от всичко на света обича Аджария и даже като че ли намекнал, че неговата съпруга, разбирате ли, отчасти е аджарка).

С натежало сърце слязох в ресторанта да закуся. Веднага видях Палиевски, пие чай, отпуснал глава, не ме вижда. Но изведнъж… на далечната масичка седи Вадим - чистичък, свеж, изпод очилата му святкат сини светлинки. Успокоих се и се оказах прав. Вадим се представи блестящо. Нищо неочаквано не каза, в стегната и обобщена форма изложи нашите общи аргументи в споровете за народностното и оценките за модернизма. Но как направи това! Даже и да беше се запазил запис, той пак не би ни дал ясна представа. Такова нещо трябва само да се види и чуе. Но вече няма да го видим и повече няма да го чуем никога…

По-нататък летяхме за Ростов на Дон. Вечерта имаше голям прием в чест на Шолохов. От Москва по този повод долетя Тяжелников и доведе със себе си космонавта Волинов, неотдавна върнал се от Космоса, както и героя-граничар Бабански, чието име гръмна след зимния сблъсък на съветско-китайската граница. Начело на масата седеше Михаил Александрович, весел и доброжелателен, много младолик. А върху самата маса имаше чинии със сварени раци (ние с Кожинов тая работа много я
тачехме). Започнаха тостовете (говорих и аз, за какво, не помня, но по време на тоста Сашка Ушаков открадна от моята чиния най-големия рак - до края на живота си няма да му простя това!).

Вадим седеше насреща, мълчеше си, но чувствах, че днес той ще се прояви. И вече в края на вечерята той стана.

Сега, във времето на прословутата „свобода на словото”, когато
неруски неясен говор се лее от телевизионния екран, когато може да се напечата всяка гадост за какво ли не и напълно безнаказано, словото поевтиня. Тогава - о, това беше съвсем друга работа! За да прокараш гласно и публично необходимата мисъл, трябваше да я построиш в привичния словоред, съответстващ на обществения протокол. Това беше трудно, защото приказливците ги порицаваха, а нелицеприятните - дори сурово. Ние всички тогава отстоявахме идеята, че няма разцепване в руската история на „класов” принцип - да, класи са съществували и съществуват, но има и единна вечна Русия с нейната хилядолетна култура (за вярата да се говори тогава съвсем не можеше). Притискаха ни за това жестоко (отчасти и нашите няколко съмнителни българи). И така, Вадим стана:
- Вдигам тост за славата на Александър Невски и Дмитрий Донски, Минин и Пожарски, Суворов и Кутузов. Аз ви моля всички да пием за техния наследник героя - лейтенант Бабански!

Лавина от овации, някой прегърна Вадим, едва ли на някой му се е случвало такова и на най-многолюдните събрания.

Уви, на тази приповдигнато-романтична нота нашето повествование не може да завърши. През есента нашият „Клуб”, в този състав, пътува за България, където разискванията, примерно, бяха на същите теми, а след половин година… През март 1970 г. в съветското Министерство на външните работи от нашето посолство в България пристига документ, където става дума тъкмо за нашия „Клуб”. Документът беше, разбира се, не за печат, но копие от него има в моя архив, цитирам го:

„По време на разговора в Посолството, завеждащият отдел „Пропаганда” при ЦК на ДКМС, другарят В. Вътев се изказа за работата на Съветско-българския клуб на творческата младеж: „Другарите Палиевски, Ушаков, Михайлов и Семанов, в своите тълкувания за съветската култура, се занимаваха само с възвеличаване достойнствата единствено на руската култура, нищо не говориха за националните култури на другите народи в Русия. Тяхната позиция предизвика отрицателна реакция в представителите на Грузия и Армения.

Както каза другарят В. Вътев, характерно за изявленията на съветските другари е било „пренебрежение към интернационалните черти и задачи на изкуството”, по твърдение на тези другари в съветското изкуство през 20-те години е имало само неудачи, задълго възпиращи развитието на съветската култура. В потвърждение на това се споменава творчеството на Айзенщайн. По мнение на изказалите се съветски другари, Айзенщайн не е фигура в съветската кинематография, а главният герой във филма „Броненосецът Потьомкин” - народът - това е тълпа, която върви след отделни водачи.

На заседанията на клуба се наложи представителите на България да защитават съветското изкуство. И в същото време никой от съветските другари на последното заседание не каза нито дума за предстоящия юбилей на В. И. Ленин. Подобни дискусии, и то в присъствието на представители на Чехословакия, Унгария и други страни, внасят допълнителни трудности в работата с младата творческа интелигенция на България.”

Както се казва, яко! Ами Айзенщайн, макар и да е съветски класик от числото на неприкосновените, все пак не е нищо в сравнение с такива ужасяващи идеологически ереси като отрицанието на интернационализма и недооценяване ролята на Ленин, тук вече намирисва на директни политически обвинения! Впрочем, това и са замисляли нашите български „другари”, имащи в Москва свои другари (вече без кавички), с подаянието на които, както ние по-късно узнахме, софийската интрига се разрасна.

Този секретен документ от Министерството на външните работи попада в ЦК на ВЛКМС на масата на Тяжелников. Той е можел да постъпи различно, както със всяка „талига” (на тогавашния апаратен жаргон така се наричаха документите с доноснически характер). Да даде на документа официално ход, тоест да ни предяви гласно тези обвинения; да предаде в ЦК на КПСС (въпросът е международен!) - и в двата случаи за нас щеше стане лошо, а ние с Ушаков бяхме членове на партията, заемащи важни длъжности!…

Евгений Михайлович Тяжелников, скрит, но твърд държавник-патриот, избира третия път, единствено спасителен за нас: той тази „талига” (пак се изразявам на тогавашния жаргон) просто я „затворил”. Препратил я за официален, но не публичен отговор на редактора на списание „Млада гвардия” Анатолий Василиевич Никонов, който официално от ЦК на Комсомола беше ръководещ на последното заседание на „Клуба” в България. Тоест, чисто по криловски, хвърлил щуката в реката.

Никонов строго конфиденциално ме помоли да му помогна в съставянето на справката, тъй че страшните упреци от българска страна внимателно да бъдат опровергани.

Така и направихме, не казвайки никому нито дума. Никонов подписа документа и го изпрати на Тяжелников. Той сметнал това за достатъчно и страшната „талига” била „затворена”.

Върху копието, останало в моя архив, има бележка: „Доложено на Тяжелников на 18.ІV., свалено от контрол”.

Трийсет години са минали от това време, Никонов отдавна се спомина, Тяжелников доживява на скромна пенсионна „длъжност”, а аз разказвам за първи път за тази забележителна история.

сп. „Наш современник”, №1, 2002 г.