Василий Казанцев

превод: Марко Марков

***
Между житните ниви и храстите прашни лежи
този път на войници, завива, пълзи в низината.
А косата на моето рамо поклаща се странно, тежи,
сякаш чужда е тя на ръката ми, да, на ръката.

Светлината далече припламва и в мойте гърди
кълбести облаци мята, огъва се, екне небето.
И с мъгла се наливат, размиват се ясни следи.
И мирише тъй паметно снощната прах на шосето.

***
Под пребитото тяло подви се неловко ръката
и прилегна гръдта на пръстта. Бузата сладко, без смут
се опря о тревата… И, налят с тишината,
въздухът леко сгъсти се, замря и въздъхна нечут.

О, как тегли земята! Как с невидимо, тайно движение
необятна, притиска се тя към човека сама…
Пада мрак и обвива почти с наслаждение
безучастното тяло блажената морна тъма…

На деня не запомнил последните яростни мигове,
от света и от себе си вече навън,
той заспива дълбоко и нищо не ще го достигне.
Даже сън не сънува в този хубав, най-истински сън.