Фридрих Хьолдерлин

превод: Димитър Стоевски

Нявга, твойто було като срещах,
гледах в унес твоето лице,
и сърце ти в всеки звук усещах, -
в плен му беше моето сърце.
Аз стоях, в копнеж и крепка вяра,
сам пред твоя образ вечно млад;
в теб скръбта ми мирен кът намери,
любовта ми - цял прекрасен свят.

Слънце сявга диреше душата,
сякаш то долавя всеки зов,
и звездите тя зовеше братя,
пролетта - божествен славослов.
Със ветреца, лъхнал над полето,
твоя дух, духът на радостта,
кротко ми вълнуваше сърцето:
златни бяхте, дни на младостта!

Ручей тих ми даваше прохлада,
в долината, с росния й злак,
мамеха зелени храсти млади,
де през клонки слаб струеше зрак.
Спрял тогава сред цветя безбройни,
от дъха им сладко упоен,
гледах как от висини спокойни
златен облак слизаше над мен.

Нявга, в тъжни спомени унесен,
бродех в здрача лих на пустошта,
пееха потоци мощна песен,
скриваше ме в облаци нощта.
И когато, в бяг над върховете,
буря страшна кършеше гори,
и в огньове пламваше небето:
ти, душа природна, се разкри!

Често, хубав свят, в любов разнежен,
в теб намирах за сълзите кът,
както с радост в океан безбрежен
вливат се реки след дълъг път.
Ах, тогава бодро, с всички твари,
хвърлях се от вечна самота,
също скитник в родна къща стара,
в скута топъл на безкрайността.

Славя ви, мечти на детство златно,
скрихте всяка скръб на тоз живот,
в мен посяхте семе благодатно,
де не стигах, сочехте ми брод.
О, природо! Любовта дари ми
в твойта хубост, в твойта ведрина,
плодове прекрасни, неброими,
като жътва в приказна страна.

Мъртво веч е всичко за сърцето,
мъртъв е младежкият ми свят,
тая гръд, що вдишваше небето,
мъртва е пустиня без ответ.
Ах, и днес на моите неволи
пролетта в утеха песен лей,
но премина младостта отколе,
и сърце ми в пролетта немей.

Любовта ни носи орис тежка:
туй, що любим - сянка е и блян,
щом умряха вси мечти младежки,
в миг умря природата за мен.
Не узна ли в дните си честити,
че далеч е родната страна,
ти, сърце, навеки тъй ще скиташ,
щом мечта не стига ти една.