ОБЛАК НАД НИВИТЕ
превод: Найден Вълчев
УТРО
Ще пламне бой от утре -
в разведка тръгвам днес.
Върви със мене, утро,
през стихналия лес.
Другарство най-голямо
ни свързва ден из ден.
Върви.
Но връхлетя ме
врагът.
Попаднах в плен.
И мигом стана късно
за всичко.
Връв.
Приклад.
Води! -
команда съсна
по пътя си назад…
И викна наболяло
сърцето с тъжен вик:
- О, утро мое бяло,
скрий пътя в този миг,
разлей реката долу
във триста езера,
покрий полето голо
със шуместа гора,
сплети във клона сенчест
край старото шосе
гнездо, та там яйченце
днес птичка да снесе,
но пътя
дето минах,
закрий и заличи…
- А ти?
- Аз ще загина.
- А аз?
- Ти не плачи.
—————————–
ПИСМО ОТ ПЛЕН
Мили мой!
Аз не крия сега изтерзана:
тъжно стана у нас, тъжностана…
Аз напускам днес родния край,
аз не вярвам,
но с вагона днес мен ме откарват
във Немско,
сякаш в Турско…
Ний сме много.
Момичета много откарва палачът.
Те с уплаха
се разделят със родната стряха
и плачат.
Аз ти пиша сега, но не плача.
Аз сълзи не искам.
Искам само да вейна косите си в мрака,
да се хвърля под влака…
Но не мога и туй да направя, уви.
Има ключ. И пред ключа стои часови.
Мили мой!
Върху лист от тетрадка ти пиша сега
не със кръв, че кръвта ми застина
от гняв и тъга,
а с парченце химически молив ти пиша и ти
пред другарите твои това прочети.
Ти замина.
Измина
Година.
А писмо не получих до днес.
И така
не научих твоя адрес.
До къде да ти пиша?
Може би ще разсмея света,
но какво е за мене смеха на врага?
И ти пиша сега,
както пей песента:
с неизвестен адрес.
И ще пусна писмото си днес
в небесата.
То нека със вятъра странства
над облачни бездни
и звездни пространства!
Тъй облакът може със някой порой
над теб да го пусне…
Мили мой!
Ний пресичаме скъпите степи,
прекосяваме милия Днепър,
дето хвърляхме вчера венчета
да гадаем съдбите на наште момчета.
А потъваше някое бързо.
А отплуваше друго далеко.
И аз гледах в големия бързей
как шумяха вълните полека,
гледах бялото мое венче
докъде ще тече.
То отплува далеч под простора…
И тогава на мен ми се стори,
че в рубашка военна
ти си тука,
до мене
и че тебе куршум боеви
не те лови.
Че дори и кога те удари
си оставаш ти жив и си мислех,
че ний по пътечките стари
пак ще тръгнем в деня си щастлив…
Сякаш сън беше всичко това -
че са свършени нашите срещи
и че газят вериги зловещи
меколистата наша трева.
И ръка за ръка
ний вървяхме щастливи
край Днепровската цветна лъка.
Но какво пиша аз!
Само малкия лист изхабявам.
На гадания, знаеш,
не вярвам, не вярвам, не вярвам!
Мили мой!
Вън и залезът вече угасна
и над тъмните дъбове блясна
тъмномедният месец със блясък несвой.
Незабравките плачат със сини очи.
И със нощна роса.
По-добре.
Да не гледат позора девичи
под тез небеса.
Аз ще легна да спя.
Но не както вещаха венчетата мили,
а връз чужда ръка,
върху смъртна постеля.
Че съм черна, о, черна
робиня, робиня, робиня,
не на теб, друже скъп,
а на сивата скръб,
обещана завинаги…
И ти пиша, зова те:
ела и тръгни по следата,
отмъсти - не за мен,
за земята ни свята!
Мене няма тогаз да ме има,
но аз твоите стъпки ще чуя във здрача,
ще ги целуна, любими,
и ще заплача.
Мили мой!
Свършвам разказа свой.
Пътят наш е суров и безкраен.
А писмото ми ще ли получиш - не зная.
Но, ако те настигне по пътя
от Орша до Брест,
прочети всяка негова вест.
И съзреш ли, че почелка мой не е сам -
знай, и други девойки са писали,
плачейки там.
Свети месецът.
Влакът кънти.
Свършвам свойто писмо в мрака син.
Прочети го и отговор ти
на щика си суров донеси до Берлин!…
1942
—————————–
ОБЛАК НАД НИВИТЕ
Меч мълниен блесна и падна в ръжта,
далеч зад могилите обли.
Видяха жетварите - слезе в степта
и тръгна над нивите облак.
Понесъл в гръдта си живителен дъжд,
той хукна със грива развяна.
Реките простряха нашир и надлъж
искрящи ръце
да го хванат.
Той искаше да се огледа във тях,
притихна
и слезе отгоре,
но само сподави с туй речния смях
и някак забули простора.
Поиска да слезе в самата река,
снижи се,
на пръсти застана,
ала бреговете се сбраха така,
че той не можа да се хване…
И тръгна към други реки,
може би.
И всички можаха да видят -
след своите облаци, чудни съдби
как другите облаци идат.
Те спираха дълго над тихия вир
на себе си да се любуват…
Но аз не завиждам на техния мир.
Мен други съдби ме вълнуват.
Бих искал да бъда аз облак голям,
от яростни мълнии светъл,
да тътна насам,
да летя нанатам
и сам да запълвам небето.
Бих искал покой да не знае кръвта,
да тръпне от бури душата,
но с огън и дъжд да летя над света
и щедро да кърмя земята.
1948
—————————–
МОЯТА БЕСЯД
Легенда разказва, че птичето ято
създало реките не божия свят -
отнасяли с човки пръстта във гората,
прехвръквали птици
напред и назад…
Единствено канекът им се надсмивал
и те го проклели в гнева си свещен.
Затуй над реките с води белогриви
пищи той от жажда
до този си ден.
Умирайки просто от задух и жега,
кръстосва той лете нашир и надлъж,
и летният облак изпраща за него
понякога само
по капчица дъжд.
Такъв съм си аз.
Не зарязвам браздата,
скали преломявам,
просичам гори,
прокарвам рекичката своя в полята,
копая, кога ми се смеят дори.
И всякое изворче срещам аз весел
и искам да стане и то на река,
макар не Волга,
не Кама,
а Бесяд -
рекичката в мойта крайселска лъка.
И пиша, додето във утрото ранно
угасне последната бяла звезда,
защото не мога
ни миг като канек
да дишам със капка дарена вода.
1940-1946
—————————–
***
Виси над нас замислено и нямо
бездънният небесен небосвод.
Ний виждаме оттук частица само
от неговия свят неразгадан.
Там плуват облаци, подобно риби,
там веят водорасли гръб сплъстен,
там рифове стърчат като пред гибел…
Ала вълните в залива пред мен
са други свят. И океана земен
за нас е свят с незнайни глъбини
и ние не тъй лесно връх ще вземем
над неговите яростни вълни.
А аз съм трети свят. А аз - човекът -
на тези два правечни свята син,
съм капка, сляла в себе си навеки
небето и земята в свят един.
1962
—————————–
***
Не съм аз бард, ни скитник, ни бродяга,
но съм все пак далечен техен син.
Съдбата ми дари не лък, не шпага,
а цялата земя. С простора син.
Простря ми за арена Пътя Млечен.
Земята като топка се върти.
И тръпне тя пред оня взрив далечен.
Но аз загръщам нейните плещи
със знамето и вдигам тежкоръба,
сурова длан на буден часови -
задокеанската зловеща гъба
на орбитата да не я взриви.
Галактиките гледат и замъгля
прахът космичен немите звезди.
Но, както казват, топката е кръгла.
Ще видим кой кого ще победи.
1962
