Янис Рицос

превод: Здравко Кисьов

СЪТВОРЕНИЕ

Той всеки ден смъкваше по нещо от снаряжението си.
Най-напред се лиши от горните дрехи,
после смъкна бельото си, след това - кожата,
мускулите, хрущялите, костите, докато накрая
остана чистата, трепетно-топла същност,
от която той сам, вече незрим и безрък,
създаваше стомнички, стихотворения, хора.
Възможно е един от тях да е бил той самият.

СЛЕД ЗАБРАВАТА

Единственото осезаемо нещо, което остана след него,
беше палтото, провесено в гардероба, забравено,
избутано от нашите дрехи, летни и зимни,
всяка година нови - по новата мода. Веднъж
се навря във очите ни - може би цветът му бе странен
или кройката стара. Върху копчетата му бяха застинали
три еднакво кръгли пейзажа:
стената на разстрела с четири отверстия от куршуми,
а наоколо - угризенията на нашата съвест.

ПОДОЗРИТЕЛНИЯТ

Той затвори вратата. Мрачно се огледа
и бързо скри ключа във джоба си.
Във тази поза беше арестуван
и месеци го мъчиха, додето
веднъж при разпита не си призна
(и туй се потвърди): ключът и къщата
са всъщност негови владения.
Но не можаха да си обяснят
защо бе крил ключа. И невиновен,
за всички подозрителен остана.

НЕЗНАЧИТЕЛНА ИСТОРИЯ

Когато бе дете, пробиха ушите й, за да вдянат в тях обеци.
Порасна, омъжи се, отгледа деца; обеци така и не сложи.
Веднъж най-големият син й каза: мамо, аз ще замина
и някой ден, ще видиш, ще ти донеса обеци,
златни, едри и дълги - до раменете ти чак.
Тя се усмихна, устремена далече. Достатъчно е,
ако ти самият се върнеш при мен, каза му тя.
Години изминаха; синът се ожени, отгледа деца; обеци
не донесе. Майката грохна, състари се, ушите й
докоснаха раменете. Тя помоли сина си в писмо -
да не са обеците тъй дълги. Ала веднъж неочаквано
разкъсаха се долу отверстията в ушите й.
И тогава тя разбра, че синът й е мъртъв.

ИЗОБЛИЧЕНИЕ

Сляпа старица седи пред дома си край пътя. Следобед.
Надясно от нея - седи друга, по-млада,
непривличаща с нищо, и може да разглежда свободно
младежите и девойките, които се връщат от плажа,
да докосва всяка извивка на телата им с поглед. Внезапно
тя чувствува отверстие в своята лява плешка,
през което се вижда отсреща… Навярно старицата,
която седеше отляво, съвсем не бе сляпа.

СЛЕДОБЕД

Тя цветята поливаше и слушаше как водата
от балкона се стича. Дъските стареят и гният.
Някой ден
балконът ще падне, но тя ще остане във въздуха,
красива, спокойна, усмихната, без да изпуска
двете вази с мушкато.

КРАЯТ НА ДЕНЯ

Над този ден смален остана само тази звезда,
като възелче на връвчица, с която е завързан чувал,
дълбок, мек чувал, без очертания твърди. Но какво има в него?
Какво ще откриеш там? Развържи това възелче
със зъби, със нокти… И неочаквано твоите пръсти
ще станат сребърни или почти златни.
Може би всъщност това се крие в чувала.

ДЪРВОТО

Това дърво сам? израсна в горната част на градината -
високо, стройно, самотно - може би ръстът му
издаваше някакъв замисъл таен. Никога не беше цъфтяло,
не бе давало плодове, само хвърляше дълга сянка,
която делеше градината, беше мярка ненужна
за превитите, отрупани с плод дървета.
Всяка вечер, когато угасваше залеза,
странна оранжева птица се разполагаше тихо в листата,
като единствен плод - мъничка златна камбана
върху висока зелена камбанария. Когато дървото отсякоха,
тази птица кръжеше над него с викове кратки и диви,
описвайки във въздуха кръгове, описвайки в залеза
неизчерпаемите очертания на дървото,
и тази малка камбана звънеше, невидима,
на височина - по-голяма от височината на самото дърво.

ВОДА И ЗЕМЯ

Той се сведе над кладенеца - кръг тъмнина,
блестяща, прохладна. А в него - лицето му,
осветено, от мрака осаждено.
После спусна ведрото, напълни го
и го измъкна. И жадно пи от водата.
В нея нямаше никой. Нима
бе изпил своя лик и сега
му трябваше маска (не бива
да се показва пред хората без лице),
той взе вода и земя,
замеси ги, но внезапно откри,
че не може да си припомни
какво беше лицето му,
ужаси се и погледна ръцете си:
от пръстите му се стичаше яркочервена кал.

СЛЕД ТЪРЖЕСТВАТА

В шума и глъчката, във блясъка на ярки дрехи
забравихме и даже не повдигнахме очи
в посока на фронтона, който преди месец
работниците чистиха. Ала когато се стъмни
и глъчката затихна, най-младият от нас
се изкачи по мраморната стълба и застина
сам в тишината на обряда свят.
Застина той (а ние приближихме мълком),
главата му, едва повдигната, красива,
измита от юнската луна, бе сякаш вписана
във скулптурната група на фронтона. Ние приближихме,
поехме трепетно ръката му и слязохме със него
по мраморната стълба. Но той като че ли остана
там, зад гърба ни, мраморен, далечен,
сред вечно младите коне и богове.