Степан Шчипачов

превод: Пенчо Симов

***

Край селцето се синеел лес,
зреел клас, люляла се ръжта.
В синора будьоновски боец
впивал устни в момина уста.
Момъкът бил с кичур чер, игрив,
с мъх над устната - почти дете.
Чул тръба… А тъй желали те
да не свършва този миг щастлив!
Той целувал първи път едва -
там, в ръжта и цъфналия мак.
Но заминал… Скоро след това
ескадронът атакувал пак.
От росата шалът овлажнял,
камък в момината гръд се спрял.
Момъкът посрещнал в бой смъртта.
Зреел клас, люляла се ръжта…
Мина време.
Помисли добре,
друже мой, над тези редове.
Може би и ти си влюбен, млад
и си най-щастлив на този свят:
да забравиш всичко си готов,
светят в пътя ти звезди безброй …
А щастлив си в своята любов,
затова, че не долюби той.