Луиш ди Камоинш

превод: Петър Велчев

***

Бях пренебрегнат. С новото си бреме
поиска любовта да ме събори,
но няма как с надеждата да спори -
което нямам, как ще ми отнеме?

Една надежда празна пак влече ме!
Несигурни са нейните опори!
И моят кораб с бурите се бори,
с измамното, непостоянно време.

Но без надежда и скръбта престава,
страстта е зло, което продължава
и неусетно ме убива то.

И вече много дни в душата тлее
не знам какво, не знам и откъде е,
и ме боли, и пак не знам защо…

***
Когато светлия ви взор изгрява
и нежният ви смях до мен достига,
като че ли чета вълшебна книга
и рай блажен в живота ми настава.

презирам всяка мимолетна слава,
без жал разкъсвам земната верига,
духът ми горд в лазура се издига
и сякаш разумът ме изоставя.

С похвали да ви оскърбя, не смея,
но бих ви съзерцавал без умора
и без душата ми да се насити.

О, нека от възторг да онемея,
защото знам: създал ви е, сеньора,
създалият небето и звездите.