ЕДИН МИГ НАД БЪРДА
превод: Ваня Ангелова
ЕДИН МИГ НАД БЪРДА
слънцето потопява пръстите си
в лениво течащата вода
рисува върху тъмните бръчки на повърхността
златни отблясъци
гладко полираните камъни по брега
ни носят към люлеещия се дървен шлеп
засенчените от чадърите масички
ни приканват
говорим дълго за всичко и за нищо
най-накрая сме сами
най-накрая чувствам неповторимия вкус
на мартинито и на твоите устни
крясъкът на заблудил се корморан разсича небето
в очите ти е всичко онова
което бих искала да чуя
как да задържа този миг
как да запазя върху дланите си топлината на твоите ръце
и да не изгубя най-важните думи
скрити сред венчелистчетата
на разноцветния букет
минутите текат прекалено бързо
часовете са така жестоки
завръщаме се от тази река
ставайки по-щастливи в този момент
КАТО ЧУПЛИВ ЛЕД
ти ми написа
че за теб съм
крехка като… цвят от калина
изпрати ми
бяло клонче
и сърцето си
не знаех
че са от лед
разтопиха се
пред очите ми
думите
чупливи като лед
БИДГОШЧКАТА ВЕНЕЦИЯ
тъмната бира на Бърда
е с много по-различен вкус
отколкото в чешка Прага
тя е с гладкостта
на плаващите по течението водорасли
и с горчивината на раздялата
тежките от окачените катинари мостове
както и във Венеция
свързват бреговете с ажурна арка
самотната пейка на крайбрежната улица
замислено гледа
неделните рибари
упорито чака
уморените минувачи
или нетърпеливите любовници
върбите се оглеждат в реката
вятърът разресва
дългите им зелени коси
аз също се оглеждам в тази вода
може би тя ще ме запомни
ЛЯТНА ИМПРЕСИЯ
грубата кора на ясена нарани гърба ми
не чувствам болка
оплетена от теб като бръшлян
абсорбирам балсамовия полъх
чувствам топлия мъх под нозете си
мирисът на трева опиянява
от птичите песни главата ми се замайва
и само една мисъл ме държи
на границата на съзнанието
ръцете ти не ми позволяват да падна
приплъзваш устни по горещата ми кожа
оставяйки мокра следа
внимателно докосваш косите ми
и изваждаш от тях
обърканото ясеново листо
МОЗАЙКА
приливи и отливи
ритмично дихание на морето
накъсано дихание на живота
обятията на вълните ме прегръщат
безлюдният пясъчен плаж
носи сълзите на слънцето
проблясващи в кехлибарените парчета
понякога прозяваща се медуза
остава върху пясъка
заспива с розова тъга
минутите се състезават
минутите отстъпват
поредният ден и дълбоката нощ
стават матови
разпадат се на части
косите са като докосване на луната
косите са като черен стих
косите са като горчивината на чая
животът се задави
от неравномерното си дишане
а морето спокойно чака
още един прилив
ПУСТИЯТ ПЛАЖ
днес само вълните
милват стъпалата на нозете ми
поредният прилив
измива с пясък
твоето име
сред счупените черупки
изчезват
все по-незабележимите ти следи
над главата си чувам
кикота на съдбата
а може би това са само чайки
надвикващи се с вятъра
оставям след себе си още един
опустял плаж
ПРЕДИ ТИШИНАТА
затихва в мен музиката
която ти някога пробуди
с нежното си докосване
не помня твоите думи
и цвета на очите ти
вечерното небе
не ми напомня за разходките
под фенерите на чуждите градове
разстоянието между нас
се отдалечава все повече и повече
с всяка безразлична дума
която си казваме по телефона
времето като паяжина оплита
избледнелите откъслечни спомени
аз не зная какво всъщност е било
и какво току-що съм си измислила
музиката замлъква в мен
С ДРУГА
бъди към нея добър
подари й думите които тя чака от теб
запечатай ги със пръстен златен
напиши за нея стиховете
които не успя да напишеш за мен
върху стените на дома ви
нарисувай огнени пеперуди
поливайки градината
омагьосай фонтаните
в които милиони дъги ще скрият слънцето
вечер я милвай нежно
заобикаляйки морските звезди със стъпките си
заспивай притиснат към белите й рамене
и не помни нито моята длан
потопена в мрака ти
нито целувките
с които нощем те будех
на сутринта с весело лице
й донеси кафе в леглото
и планирайте заедно поредния ден
бъди нейният ангел и демон
от миналото и с предусещане за утрешния ден
а аз ще престана да посещавам
даже твоите сънища
НЯКОЙ ДЕН
може някой ден
да очертая с длани
формата на лцето ти
може някой ден
да почувствам под пръстите си
възторжения трепет на сърцето ти
може някой ден
по ръба на нощта
да премина от твоята страна на зората
може някой ден
ЛЕТЛИВИ ПЯСЪЦИ
това което е между нас
е като летливи пясъци
веднъж прошепнатите думи
в блясъка на слънцето
стават прозрачни
изчезват
идват празни дни
всеки от тях е като камък
добавян към все по-високата
между нас стена
огънят затихва
само три светлинки
още скитат в тъмното
проблясвайки в червено и златно
летливите пясъци
засипват времето
ГОВОРИ С МЕН
говори с мен
говори с думи като птици
с несъзнателен поглед
говори с внезапно пребледняло
от стискането на пръстите ми лице
с въздишка
бъди с мен
след вечното известие
на телефонния сигнал
с помътен разсъдък
бъди с мен
в съня
който идва
преди утрото
ЧУПЛИВО СТЪКЛО
затворена в кристала
на отминалото време
още се опитвам
да привикна с докосването
до топлината на кожата
с погледа
вперен в контурите на бузите
от тази мозайка гримасничи
отблъскващият лик
на василиска
нараства
пискливият кикот
кристалът се чупи
ВИКЪТ НА ТИШИНАТА
Лудостта е голяма като разгара на лятото
руменият трепет пълзи като пеперуда в косите
очите са пълни с обещания
безсънното слънце скита по нощите
лудостта е като шампанско на разсъмване
мигли на паяжина
думи на славей
шепот на цикади
в дантелите на стиха
и внезапен вик на тишината
КЪДЕ СИ…
ти си толкова далече
разделят ни
хиляди километри
стотици градове
милиони хора
някой ден аз ще се върна тук
и отново ще имам
древната песен на вълните
ослепителната слънчева сфера
сладостта на кримското вино
нощния концерт на цикадите
а след това
изпитото набързо кафе
няколкото нищо не значещи думи
може би и розата
с която ще се сбогуваш с мен
на перона
СЕВЕРНОТО СИЯНИЕ
веднъж видях Северното сияние
само светлина
красота
и магия
сега понякога
го виждам в очите ти
когато ме гледаш
нажежен малахит
с капчици тъга
и нежност
НЕ ТЪГУВАМ
аз съвсем не тъгувам за теб
това е само един облак
засенчил слънцето за миг
само топъл вятър
изсушил листата на дърветата
и цветята в градината
това е само липса на вдъхновение
което не ми позволява да пиша стихове
не тъгувам
НА ГАРАТА
заминавам от тази гара
оставяйки след себе си
много недовършени неща
и тъжни хора
пътувам към друга гара
където е неизвестността
побирам в главата си
като в шкаф
думите
тракането на влака
се съгласява с мислите ми
отново усмирявам бъдещето
ПРЕКАЛЕНО КЪСНО
Никога не е късно да обичаш някого
за една нощ, изтанцувана под звездите,
на чаша шампанско, докато си шепнете,
докато се къпете заедно, обсипани с пяна.
Никога не е късно да се сприятелиш с някого
по време на разговор призори, а и след това,
докато четете стихове или сте в училище,
когато сте на дълги, интересни пътешествия.
Никога не е късно да мечтаеш,
така че да се завърти колелото на Фортуна,
да уловиш щастието, докато не е избягало,
но понякога е твърде късно… да се върнеш.
ПЕПЕРУДА
толкова е просто
да скоча в дълбочината на очите ти
да забравя всичко
което е било
да се омотая в твоите длани
за пореден път да повярвам
че любовта е може би
твърде лесно
да се заплета в миглите ти
да се стопля със следата от усмивката ти
внезапно от пашкула на твоите обятия
пеперудата просто ще излети в небето
СКИТСКАТА МОГИЛА
На Ришард
обичаше книгите
алкохола
и чернокосото момиче
чиито малки длани
засенчваха очите му
променяйки образа на света
тя го научи да лети
да целува вятъра
а после замлъкна
в клетката между четири стени
и болезнени илюзии
времето плуваше
все по-бавно
заплетен в копринен пашкул
той забрави имената
на приятелите си
и пътя
към родния дом
в края на нощта
чернокосото момиче
с малките си ръце
издигна от бутилките и книгите
жертвен огън
върху който изпепели
сърцето му
ТРИПТИХ
три огнени картини
разцъфтяха на стената
на спалнята
сега червеният им цвят
разпалва сънищата ми
изпълнени с теб
МАРАТОН
възрастният мъж
бяга от времето
все повече обича младите жени
за да намери в очите им
сенките от отдавнашните вълнения
за да види собствената си младост
косите все повече сребреят
диханието е все по-кратко
и колебливи стъпките
често се препъва
опитвах се някак си да го задържа
в днешното време
да облекча болката от падането му
но той беше твърде дълбоко в миналото
и прекалено далече в бъдещето
старият мъж бяга все по-бързо
пътят му вече завинаги
е паралелен на моя
***
тя се люлееше
на люлката на луната
играеше на домино със звездите
с вятъра сресваше
дългите си коси
и вплиташе в тях
слънчеви лъчи
с идването на нощта
тя разцъфтя
с огненото цвете
в съня му
ПРЕЗ ПРОЛЕТТА
пеперудата на щифта
се завъртя
и отлетя
в осеяното със звезди небе
само с една дълга нота
се откъсна писък
този ненужен щифт
се опитва да върне обратно времето
***
докосвай ме
докосвай ме с топлината на пръстите си
с поглед
потопи се в зелените ми очи
до припадък
върни близостта между нас
с мрака на нощта
и със светлината на утрото
докосвай ме
КОГАТО ЦЕЛУВАШ СТЪПЛАТА
НА НОЗЕТЕ МИ
аз обичам
да целуваш стъпалата на нозете ми
аз обичам
да милваш с ръка кожата ми
да описваш с език
извивките на петите ми
да сгряваш
с облаче
диханието ми
сега зная
защо ангелите ходят боси
по снега
БЕЗ ДУМИ
плахо
колебаейки се
те издигат изкусна конструкция
от погледи
остатъци от нежност
и поезия
те не използват думи
за да не уплашат мига
те стоят
държейки се за ръце
в тишината
ЦИГАНСКО ЛЯТО
тънката нишка на доверието
е като циганското лято
издухана с леко дихание
отплува
или засегната
от фалшива дума
и неискрена усмивка
се втурва напред
мълчешком
казват
че очите не лъжат
че са огледало на мислите
но как да откриеш
под сребърния слой
второто им дъно
ИСТИНА
истината е бяло цвете
в ръцете на жена
разпръскващо в нощния мрак
червена рокля
и сянката на печал
в очите
истината е неспокойният сън
на ранения мъж
от нежността на докосването
от необмислените думи
и зеленината на погледа
истината е стихотворение
което никой не чете
ръце
които никой не целува
устни
които мълчат
и самота
която никой вече
не иска да прекъсне
СЪЩЕСТВУВАНЕ
ще се върна към кладенеца
където водата
е чиста
прозрачна
бистра
може отново да видя в нея
лицето си
може да не изчезна цялата
напълно в забрава
каменната конструкция
дава опора на ръцете ми
може би ще почувствам
че съществувам
***
докосвам те нежно
като полъха на вятър
с устни проправям пътечки
по влажната ти кожа
с ласките на пръстите си
пробуждам учестеното ти дихание
застилам
чистотата на очите ти
с мъгла от удоволствие
с ветрилото на косите си
искам да засенча света
за да не виждаш никого
освен мен
ОБЕЩАНИЕТО НА АНГЕЛА
от стената
ангелът ме гледа
с печален поглед
очите му са прозрачни като сълза
ведъж той ми обеща нещо
и не зная дали е изпълнил
обещанието си
или само ми е показал
бонбон през стъклото
аз също не знам
гледам
извезаните звезди
небето
е толкова огромно и самотно
чакам онези думи
които ми отне нощта
или… тя
РАЗГОВОР
за кратък миг
вплетох луната в косите ти
и запалих
звездите над главите ни
нощта се усмихна сънливо зад стъклото
а рефлекторите
посочиха ясния път за никъде
думи
думи
говорихме за нещо
а преплетените ни пръсти
провеждаха свои тайни разговори
В ОБЛАЦИТЕ
лежа във вана
пълна с пяна
и мисля за теб
водата леко докосва коленете ми
милва издутите ми гърди
хваща ме за ръце
и с топлото си дихание
сгрява нозете ми
аз не зная
чие докосване е по-нежно -
на сапунените мехури
или на твоите устни и ръце
ВЪЛНИ
като вълна
която във вечния си ритъм
бяга
за да прегърне за пореден път
с мокрите си ръце
същия този бряг
така и аз се завръщам
чувствам соления вкус
на първата момчешка целувка
от масата в кафенето
се вглеждам в уморените очи
ти все още си предишният
***
времето
ни прави
все по-прозрачни
забравяме лицата
не помним топлината на ръцете
не можем да си спомним
погледите и усмивките
(гледал ли си ме някога така
че целият свят да престане да съществува за теб?)
ние сме само гласове
в телефонната слушалка
черни букви
в бързия имейл
разтваряме се в забравата
безвъзвратно
***
блуждая
с устни рисувам
върху тялото ти
картата на страстта
искам да събудя вика
от който
небето ще се разпадне
на милиони
падащи звезди
тогава
в проблясващия им дъжд
ще произнеса своето желание
и ще бъде така
както аз искам
КАТО АНГЕЛ
а може като пеперуда
да полетя към светлината
да забравя
под босите си стъпала
студения перваз на прозореца
над мен е небето
достатъчно е само да вдигна ръце
да разперя криле
и да заплувам заедно с вятъра
а ако от другата страна
е също само тъмнина?
В АТЕЛИЕТО НА ТАВАНА НА НЕБОСТЪРГАЧА
На Розалия Новак
светъл кичур коса
пронизан от слънцето
лице
засенчено от периферията на шапката
такава я виждам
тя никога не казва всичко
не споделя мислите и мечтите си
заключва спомените в тъмния сандък
заобикалят я женски фигури
потопени в пъстри облаци
всяка от тях представлява друг
чужд свят
всяка е пришълка от далечна планета
и огромно биещо сърце
мирисът на цветята върху платната омайва
отвежда ни в градините
в които само една жена
може да излее душата си
шумът от древните дървета плаши
разлистените клони
които се огъват по време на буря
подхвърляните от вятъра листа летят в небитието
а нарисуваните ангели
гледат изпод тежките си клепачи
и тихо шепнат помежду си
те най-добре знаят
какъв е цветът на мъката й
