Десанка Максимович

превод: Иван Коларов

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Дъхти земята, от лъчите топли сгряна,
на корени, на семе, на унилост свята;
нагарча мисълта, като листа на дряна,
умира лятото.

По клоните избиха лишеи червени,
алеят петънца червени и в полята,
червен отблясък вечер в стаите стаен е -
умира лятото.

В леса белеят сухи вейки, като кости,
и светла паяжина с повета е слята…
Дали сърцето ми ще може да прескочи
смъртта на лятото?

СЕНО

Пръстите ми сякаш цял ден билки са редили,
сякаш цяла нощ съм спала сгушена в тревата:
моите ръце ухаят на омайно биле,
като че ли съм въртяла от зори косата.

И косите ми ухаят, сякаш билки в тях съм вплела
като че ли стрък от папрат нежно ги е галил;
слепоочията мои лъхат на жита узрели,
аромат на юлски откос скутът ми събрал е.

Спомените ми миришат на сено уханно -
на тръпчивата му сладост във печал излята.
Мойте спомени ухаят на пелин увяхнал,
на трева планинска, расла в знойно лято.

ЕСЕН

Ръце мои, ръце загорели,
от които зноят се отрони,
днес ви виждам
като млади свежи клони
и дъги в небето прояснено:
ръце мои, ръце загорели,
от тъги сърдечни позлатени.

Очи мои, в слънце засияли,
с клепки скрили два прозора ясни,
днес ви виждам
като пролетни зорници,
дето будят небеса прекрасни
и примамват ранни лястовици.

Коси мои, есенни върхари,
от които хвръкна ято листи,
днес ви виждам
пълни с пролетни цветчета бели,
с нишки като паяжинки чисти -
слезли подир топло лято
върху вейки и треви узрели.

СПОМЕН ЗА ВЪСТАНИЕТО

Сърбия е тайна неразкрита:
изгревът не знай какво таи тъмата,
ни нощта - какво вестят лъчите;
нито храстът - друг храст що сънува,
нито птичката - наблизо кой
в клоните нощува.

Гущерът не знай какво го дебне,
нито кукурузът предусеща
в близката бразда какво ще трепне;
всичко се променя тук незнайно,
всяко кътче, всякоя дъбрава
пази нещо тайно.

Кой я знае в себе си що крие
и невинната наглед росица;
тая вечна селска олелия,
екнала над рътлините,
може би невидимо заплита
заговори скрити.

Никой тук не знае и не казва
младата мома какво ли носи
в недокоснатата своя пазва;
нещо тайно ли държи в десница
туй детенце слабо и невръстно,
тая сгърбена старица.

В таз страна дори и ветровете,
мирисът, потоците, реките
и звънът черковен всяка вечер
тайно носят новините днешни;
на завоя, дето е гората,
кой ли ще те срещне.

В таз страна и в заешката диря,
и в следите конски по баира
неприятелят не смее да повярва.
Като таен заговор лети край него:
припевът, над нивите понесен,
ударът на горската секира,
люлчината песен!

ВЯРВАМ

Моята земя не ще загине.
От смъртта за свобода
свободата ще поникне,
както от посято семе
буйнал цвят в лехите никне,
както от гнездо след време
волно птиче литне.

Моята земя навикна на теглило -
мъченица е от памтивека;
винаги разкъсвана със сила,
знае тя: ще грейне пак зората,
и отново тя ще се възправи -
вече е разперила крилата.

Нашата земя не ще загине.
Тя за братство все бленува,
зарад него тъне в мъки,
жертви дава.
Тя желае да добрува -
в името на трайно братство,
всичко опрощава.

Моята земя не ще загине.
Тя пророчица е безпогрешна -
сред тъмниците и сред терора,
в черните усилни времена,
нашите колиби крият хора,
дето знаят да отделят
глупостта от истината вечна,
както къклица от житени зърна!

ПЕСЕН ЗА ЗАГИНАЛАТА ДЕВОЙКА

Падна девойка в гората, сред боя;
сплитат се млади върхари над нея,
жълти листа като дъжд я обливат -
тъжни имели
поглед над нея са свели.

Падна девойка в гората, сред боя.
Търсят я, викат другарите верни -
няма ли да се обади отнейде;
спират звездите на стража вечерна,
птиците мирни
също я дирят.

Всички се връщат, а нея я няма.
Търсят я по следи на сърни и жандари,
вятър ли вейне, куршум ли просъска -
търсят я в храсти, хралупи, чукари,
в гъстите буки:
няма я тука!

Всички се върнаха - нея я няма.
Спущат се смели другари надолу -
в стръмни оврази, где дебне опасност,
в черни полета и скални подмоли,
дето са сбрани
грачещи врани.

Всеки си спомня, о, всеки си спомня:
нейната пушка бе винаги люта,
винаги първа бе нейната чета.
Знаят я всички; добра и прочута,
и хубавица
с ясни зеници.

Всеки се сеща, о, всеки се сеща:
като напъпила клонка бе млада,
бърза и сигурна бе като изстрел,
само я сепваше рев водопаден;
спи тя навеки
в тихите вейки.

БЮСТЪТ НА ПОЕТА В ПАРКА

Твоят бюст във парка ще остане
сред деца и трепетлики,
паметници и липи.
Ще си шепнат сутрин рано
бюст до бюста -
бронзовото селище не спи.

Ще пулсират твойте слепоочия,
сякаш мисли в тях се раждат;
и в безоблачния летен ден
погледа ти бронзов ще блести,
сякаш още виждаш красотата,
а на устните, в мълчание отлети,
пак усмивка ще трепти.

В парка на родината, под трепетлики,
ще четат девойки твойте песни
в утрин сива;
и ще мислят, че вървиш по таз алея,
че сърцето ти е още живо -
още пее.

Юноши край бюста ти ще идват
да говорят за дела велики
в парка, от лъчите озарен,
в мразовити зими и лета горещи.
Ще си свързан с всеки зимен ден,
с всяко нещо.

Жив ще бъдеш, обкръжен от хора,
ала пак ще имаш самота
и небе, и Млечен път, и изгрев.
Птиците ще спят на твойто рамо,
облак ще засенчва челото ти бледно.
И ще слушаш как ръми дъжда -
сам и свой в тъмата непрогледна.

Твоят бюст във парка ще остане
сред деца, липи и трепетлики;
и когато слънце ранно
върху бронзовите ликове засвети,
ще изглежда, че задружно разговарят
живите поети.