Иван Скала

превод: Пенчо Симов

Шумяха и смяха се, смяха -
пиано, танц, говор от всяка страна.
Ломяха на шепота с плаха
и рязка вълна тишина.

Сега само бръмва мушица там, гдето
гълчавата бе.
Тъй както Бетховен - луната в небето,
издигнах те в свойто небе.

Сега, Навзикая, с ресници прастари,
сами сме със шепота наш.
По кожите ни със камшика си шари
април, подивял кочияш.

Цъфти, Навзикая, мушкато, а вънка -
на зимата сетния бяс.
И сякаш в река, под завивката тънка
потъваш под сълзи без глас.

Те неми са, сладки. Дълга си жесток
ще трябва да плащам накрая,
за туй, че на слънцето дръзкия бог
с огньовете свои кръвта ми замая.

Прощавай и сбогом. Не, сбогом не казвай,
в очите ти търся черупката пак,
отгдето излюпвам се все. Забелязвам
я в погледа твой - там, на дъното чак.

Добра Навзикая, с ресници прастари,
сами сме със шепота наш.
По кожите ни със камшика си шари
април, подивял кочияш.

Догдето, надвечер, в дома ти се вдига
над кладенец дива луна.
В очите ми пей ти и разполови ги
сега с кантилена една.