Мигел Ернандес

превод: Александър Муратов

Народни ветрове ме носят,
народни вихри ме влекат,
разпръсват ми навред сърцето
и в гърлото ми духат.
Воловете набръчват чело
безкрайно кротко и безсилно
пред наказанията страшни,
а пък лъва врата си вдига
и смазва в същата минута
врага със острите си нокти.
Не съм от волски род роден,
роди ме храбър, стар народ
обичащ лъвските бърлоги,
клисурите с орлите
и планините с биковете,
и на бика рогата горди.
А тук в испанските пустини
волове нивга не отглеждат.
Кой иска, раса от титани,
в ярем да тури твоя врат?
Кой ще постави урагана
в окови и хомоти днес?
Кой мълнията разгоряна
затворница държи в кафез?
Вий, астурийци храбри,
вий, баски от гранит излени,
вий, валенсийци радостни,
вий, кастиляни закалени,
като земята набраздени,
крилати,
леки като пара,
вий, андалузци сте искрата,
родена в звънките китари,
кована върху наковалните
поройни на сълзи печални.
Естремадурци с ръж,
галийци с тишина и дъжд,
и каталонци с твърдост,
и арагонци с чиста кръв,
и мурисяни с динамит
разпръснат плодоносно,
леонци и наварци верни
на брадвите, глада, потта,
крале на рудниците черни,
сеньори днес на оранта,
вий, хора врастнали в пръстта,
растете с корените мощно
и от живота до смъртта
сега вървите денонощно:
вам хора от рода на бурена
хомот желаят да ви турят.
Но на плещите им разбит
ще го свалите с пестник свит.
Дрезгавината на воловете
прогони я сега зората.
Воловете умират
смирено в мирис на обори,
а лъвовете и орлите
и биковете - горди мрат,
и сводът, който е зад тях,
ни потъмнява, ни изчезва.
На вола кратка е смъртта,
и незначителна и лека,
а пък орлите и лъва
умират както мре човека.
Ако умирам нека падна
с високо вдигната глава.
Погинал, двайсти път погинал
със впита в троскота уста,
зъбите ми ще бъдат стиснати
и моята брада изправена.
Аз чакам тук смъртта си с песни, -
знам славеи които пеят
над тъмната гора от пушки
сред самия разгар на битките.
Аз съм седнал на убитите
паднали през двата месеца
и целувам празни чизми,
сграбвам яростно ръката
на сърцето и душата
що го крепи и поддържа.
Нека моят глас политне
до ръба на планините
и да слезе на земята,
туй го иска мойто гърло,
винаги и днес отново.
Приближи се, чуй ми зова,
мой народе непокорен,
същото мляко засукал,
дъбе, който с мощен корен
ме държиш сега затворен.
Аз съм тук да те обичам
и защита да ти бъда,
с мойта кръв и мойта песен
като с две преданни пушки.
Ако дойдох на земята,
ако се родих от майка
тъй нещастен, в нищетата
аз живея да съм славей
на нещастните другари,
на съдбата лоша - ехо,-
и да пея и повтарям,
да ме чуе който дойде,
само за тегла и бедни,
за земята и за хляба.
Вчера вдигна се народът,
гол като същински просяк,
гладен още и безхлебен,
и сега денят изгрява
справедливо буреносен,
справедливо той е кървав.
Искат пушките в ръцете му
да се променят в лъвици,
да привършат тук с хиените
както много пъти правеха.
Даже и да нямаш пушки,
мой народе, ти си силен, -
не отпускай твоите кости,
а наказвай всеки който
оковава те в окови
докато пестници имаш,
нокти, лига, и остават
ти сърце, утроба, пръсти,
зъби, всичко мъжко в тебе.
Храбър както храбър вятър,
лек тъй както лек е въздуха,
стреляй който в тебе стреля,
мрази който също мрази
сладкия покой в сърцето ти,
лоното на дъщерите ти.
Но откъм гърба пази се,
стой открито и умирай
с гръд като стена широка
за куршумите открита.
Пея с тъжен глас, народе,
пея аз за твоите герои,
твоите мъки както моите,
твоите бедствия с плачът ми
са от същия метал излени
и във същата калилка
с мъките са закалени, -
в същата гора са расли
твоя ум и мойто чело,
твойта храброст и кръвта ми,
твойта скръб и моите лаври.
Крепост на небитието
тоз живот ми подобава.
Да живея съм роден и
докато ми пей душата,
тук роден съм да погина
щом и моят час удари,
в изворите на народа,
винаги и днес отново.
Много глътки е живота,
а смъртта - една едничка!