Федерико Гарсия Лорка

бележка и превод: Александър Муратов

Федерико Гарсия Лорка е роден през 1899г. в малкото градче Фуенте-Вакерас, разположено в гранадската равнина. Учи право и литература в Гранада и Мадрид. През годините 1929 - 1930 ходи в Америка, Канада и Куба, а през 1933 -1934 посещава Буенос Айрес и Монтевидео, където ръководи представленията на свои драми. Редактира литературното списание „Петел”. Гарсия Лорка е разстрелян от Франкистите на 6 август 1936 година. Приживе издава следните книги: „Впечатления и пейзажи” /1918/, „Песни” /1924/, „Цигански романс” /1927/ и „Ода на Уитман” /1933/. След смъртта му „Лосада” /Буенос Айрес/ издава съчиненията му в четири тома.

Черни, черни са конете им,
и подковите са черни.
Върху плащовете светят
капки восък и мастило.
Имат те глави оловни -
може би затуй не плачат,
и с душа със лак покрита,
в друмищата тъй се влачат.
Гърбави и нощни,
дето минат въдворяват
тишина със тъмни гуми,
страх по-плъзгав и от пясък.
Ако искат да преминат,
те минават най-безшумно,
и в главите носят скрито
смътно някакво съзвездие
от далечни пистолети.

Град на циганите черни!
В уличките по ъглите
се развяват знамената!
Жълтата луна и тиквата
и консервите от вишни!
Град на циганите черни,
град на мускус и на мъка,
град на хубавите кули!
Докато се спуска мрака,
нощ нощуваща в нощта,
прави в своите бараки
циганите изковаха
и слънцата и стрелите.
Кървав кон в нощта видяха, -
цвилеше по всички порти.
А в Херес де ла Фронтера
пееха петлите стъклени.-
От един внезапен ъгъл
голият ветрец се връща
във нощта сребриста,
нощ нощуваща в нощта.

Свети Йосиф и Мария
си затриха кастанетите
и претърсват циганите
за да видят кой ги крие.
И Мария пременена
като булка на съдия
иде с рокля посребрена
и бадем гердан на шия.
А под своя плащ копринен
Йосиф маха си ръцете.
Педро Домег ги догоня
стрима гърбави султани.
Спи луната запленена
както спи задремал щъркел.
Колко знамена, фенери
трепкат в пълните тераси.
Призраци на балерини
в огледалата въздишат,
и в Херес де ла Фронтера
сенки и вода нахлуват.

Град на циганите черни!
В уличките по ъглите
се развяват знамената.
Загаси сега фенерите,
своите светлини зелени,
иде жандармерията
със заслугите безценни.
Град на циганите черни,
който те видя - те помни.
Нямаш гребен за косата
и далеч си от морето.

В празничния град по двама
те се вмъкват предпазливо.
Шум на сухи имортели
пълни тежките паласки.
Те се вмъкват предпазливо
като удвоена сянка,
и небето им се струва
кошница със карамфили.

От страха градът опразнен
умножаваше вратите си.
Двайсет тъмни жандармери
ги разкъртват, двайсет грабят.
Спряха своите махала
и часовниците стенни,
а в бутилките коняка
се покри с мъгла есенна
да не вдъхва подозрение.
Полетът на дълги викове
се изви над покривите.
Сабите секат завесите
и ги тъпчат там конете.
А из улиците тъмни
бягат циганките стари,
дърпат сънните животни
и дисагите с пендари.
И по улиците стръмни
пъплят злите пелерини,
и дрънчат на ветровете
като ножици огромни.

Циганите се събират
при вратата Витлеемска.
Свети Йосиф цял във рани
там девицата погребва.
Остри, упорити пушки
цяла нощ трещят и стрелят,
и Мария с звездна лига
черните циглета цери.
Яха жандармерията,
пътя си осява с клади,
гдето млади и разголени
призраците се стопяват.
Роза от Камборите,
седнала на прага стене
с двете си гърди отсечени
на един поднос положени.
Бягат другите момичета
гонени от своите плитки.
Изстрели като звездици
с черни рози свода кичат.
А когато заораха
във земята всички стрехи,
разлюля плещи зората
с белокаменна осанка.

Град на циганите черни,
огънят дорде те стяга,
на покоя през тунела
жандармерията бяга.

Град на циганите черни,
свит в загасналия блясък,
който те видя - те помни.
Месецът играе с пясъка.