ЧЕТЯЩИЯТ
превод: Ана Александрова
ЧЕТЯЩИЯТ
Дъждовният следобед с ромон плах
лежеше на стъклата. Все четях…
И книгата натегна във ръката ми,
не чувах вятъра.
Във страниците мрачни бях загледан
като в лица, от мисли уморени.
Но моят унес спря самото време
и стана чудо: Над листата бледи,
над думи и над изрази стълпени,
над всичко там стоеше: вечер, вечер…
Не вдигах още поглед. Ала думите,
разкъсали редиците си шумни,
търкулваха се, накъдето хрумне…
И знаех: над препълнени градини
с отблясъци - небето е далечно.
Над тях и утре слънцето ще мине
по своя път… Но вън настъпва вечер.
Във все по-малки групи разпиляност
е изразена… Хората смълчани
минават… Всеки звук във тишината
добива смисъл нов и непонятен.
Но вдигна ли очите уморени,
не ще е странно нищо, вече знам.
Което съществува вън - е в мене,
живее безгранично тук и там.
Докосна ли със погледа си ням
материята проста на нещата,
започва да расте безспир земята
и сякаш цялото небе обгръща:
И първата звезда в далечината
блести като последна селска къща.
1901 г.
НЕЩАТА ЗА ДОКОСВАНЕ ТИ КИМАТ
Нещата за докосване ти кимат,
завоите те сепват: Запомни -
един ден само да не е подминат,
подарък ще е в бъдните ти дни!
Кой смята придобивките ни земни?
Кой ни отнема вечността, освен
безмилостно изтичащото време?
А обещава утрешния ден?
А с розови надежди ни подлъгва -
завлича ни в бездушната си паст,
докато непрегърнати си тръгват
прегръщаните някога от нас.
Докато и светът на естеството
се свие колкото едно сърце…
Навън поглеждам - в мен расте дърво:
и пада подир птицата перце.
И аз съм дом на всяка своя грижа,
и щом те пазя - щит живее в мен…
Светът, повяхнал в тая есен рижа,
на рамото ми плаче наскърбен.
