Арсений Струк

превод: Стефка Тотева

За Борис Зайцев

Новак още в литературата, веднага забелязан от Горки, Чехов, Телешов, Андреев, Короленко, Вересаев, Михайловски, Куприн.

Четиридесетгодишен писател, публикувал Събрани съчинения в шест тома.

Автор на петдесет книги на руски език и двадесет - на други езици, издадени в чужбина към 1972 г.

Човек, чиито две трети от живота си (от всичките 90) преживял в емиграция, но написал толкова проникновени редове за Русия, каквито биха могли да бъдат създадени само от велик писател. Не бива да ни стряска такава оценка.

Става дума за Борис Константинович Зайцев, роден в Орел и преживял в калужския край и в самата Калуга почти 16 години, погребан в парижкото гробище Сент Женевиев-де-Буа до Бунин, Шмельов, Мережковски, Тефи, Гипиус.

Не, аз нямам намерение да пиша строго изградена статия за живота и творчеството на този руски класик, наш земляк. Искам само да споделя някои мисли, възникнали при препрочитането на прозата на Б. Зайцев преди срещата му с неговите потомци, пристигащи от Франция. За човека, отдавна вече принадлежащ към историята на нашата култура, на нашата литература, и най-много - на нашия съвременник.

Да, човек не принадлежи само на себе си. В това е и радостта от съпричастността към обществените добродетели, в това е и отговорността на всеки не само пред себе си, но и пред обществото, пред Бога. Животът на Борис Зайцев е потвърждение на това. Нашият тулско-орловско-калужски район писателят наричаше „моята Тоскания”. Мисля, че това не само е наименование на част от Италия, страна, която той посещава в продължение на пет години, която е обичал и познавал, за която е писал много, която по красотата си му е напомняла нашия край, но в него, в това название като че ли е зашифрована и великата тъга по нейните простори, които така ранимо чувства всеки руски писател.
Достатъчно е да се прочетат поне две негови неща - „Вълци” и „Мъгла”.

***
Той притежаваше орлова проницателност, равна на бунинската. Голямото езеро му напомня за „горещо огледало”. Препускането на казаците сравнява със „сух вихър”. Водите при него са „шоколадови”, тялото - „многолюбиво”, следите по росната трева - „скъпоценни”, мъглата - „прозрачна”, пелената - „златоогнена”, гредата - „слимонена”, думите - „необикновени”. Ето описание за човека в няколко реда: „Ниският старец Карпич се пече на слънцето, дългият камшик пълзи към него като змия, лицето му е кафяво, а косите - като сняг. Странно е да видиш това сребро по твърдото тяло на пастира, вятърът леко раздвижва къдриците му, когато е без шапка, на темето му розовее апостолско кръгче.”
Сега за руската буря: “Могъщ дъжд задушава земята и радостно се слива с нея, бързо се мокрят хората, мятат върху себе си постелки, крият се под талигата, от конете се лее вода, жива пара излиза от тях. В черните облаци отгоре се разголва огнена змия, ослепяващ гръм разкъсва въздуха”.
Б. Зайцев изразява такова изумително цветовиждане и е наслаждение да го четеш. Заради житейската суета някак сме позабравили за тези изцеляващи образи на Русия, не само прекрасни, но и вечни. Склонен съм да мисля, че тези образи идват от годините на детството, прекарано от писателя в село Усти, Жиздрински уезд и в Людиново, където баща му е бил назначен за директор на завода.

***
За писателя не е чужд и добрият човеколюбив хумор:
„Ето дебел човек с куфарче, широко се разкрачва, подметките му са грамадни, лицето е окосмено, мустаците - могъщи, малките жълти очички са спокойни и сънени, като при мечката-мравояд”.
Но погледът на художник, най-често благ, лиричен, умиротворен, понякога става безпощаден, режещ като скалпел, далече от розовото оцветяване: “На улицата мирише на памучени и боядисани тъкани. Бродят полупияни гости в градски куртки и нови галоши, а разрошен, мъхест дядко се надига и слуша от развалините”.

***
Б. Зайцев още с първите си стъпки в литературата боготворял Чехов… Известно е, че му изпратил телеграма, която завършвала с думата „талантливо”. Ето ви и пример за възможна реплика (Зайцев-Чехов) в разказа „Мит”: героят от разказа Ким е на осемдесет години (в пиесата на Чехов „Вишнева градина” Фирс е на деветдесет). „Ким леко стъпва назад и през цялото време си мърмори нещо, осемдесетгодишният му мозък мърда на припек и му минават обичайни мисли: в предишни години имаше повече ябълки, много зрели плодове се народиха”. А при Фирс - разговор за това, че вишната предишни години също много повече родила. Може това да не са просто реплики, а цялата работа е в това, че двама велики писатели са видели появата на истинския руски човек в обикновени условия, с обичайните му мисли и грижи?

***
Колко силна и непоколебима е вярата на Б. Зайцев, че човекът ще стане по-добър!
Героят му Миша в разказа „Мит” казва на жената: „А хората непременно ще станат по-световни… И сега това го има в тях, но е малко, като искрички”. И как удивително е съединена тази вяра в бъдещото величие на руските хора с дълбокото разбиране и виждане на тъмните, мрачни страни на дивата Русия. И е показано това със страшна сила в разказа „Черни ветрове”.

***
Един от най-очарователните руски разкази за любовта е неговото произведение „Младите”. Само три и половина странички. Но това е на нивото на бунинските „Сънищата на Чанг” и „Господинът от Сан Франциско”. Макар че тук става въпрос за земната любов на селяните Гаврил и Глаша. И е написана по толстоевски обстоятелствено, обаятелно, светло. Този разказ е чест за всяка антология.

***
И все пак в края на живота си Б. Зайцев започнал в големите си произведения по-малко да изразява цветовиденията си. Отива си цветната наситеност, свързана с руския пейзаж. Сюжетите стават по-интересни, диалозите - изчистени, размислите - задълбочени, но цветният фон потъмнява. Очевидно е, че се е отразило отделянето - толкова дълго! - от Русия, от родния край, чийто картини са подхранвали въображението му.

***
Отново излизат в Русия неговите книги. Читателите откриха и продължават да откриват творчеството на писателя, който е казал за своите корени така проникновено в разказа „Аграфена”: „О, ти, Родина! О, широките твои арки - крайпътните брези, синеещите в далечината пътища, ласкавият и утоляващ поздрав на безбрежните ниви! Към теб, безкрайна, се притискам уморен и измъчен, ти приемаш бедните синове - бездомни странници, вземаш ги върху мощните си гърди, прегръщаш пътешествениците, даваш им извечна сила. Приеми благослов за вечни времена, хвала на теб, Велика Майко!”

***
Да, той бе вълшебник на руския език, сурово-реалистичен и приказно-лиричен. Четеш и сякаш се причестяваш, като че ли приемаш измиване със светена вода: „Струйката на далечните жерави се точеше на запад, техният вик, потъващ в червена мъгла, приличаше на зов от далечни, прекрасни дни”. Разбира се, това е за живота му в Родината.

***
Понякога казват, че писателят Б. Зайцев е винаги умиротворен. Това съвсем не е така, прочетете поне разказа „Улицата на Свети Николай”. Какъв сарказъм, каква убийствена, остро жилеща, безпощадна ирония!

***
Усещам омагьосващия ритъм на прозата му. „Мраморите на Елевзин! Плясъкът на вълната, на Нереида и розата, гробници атични…. Бавният полет на пчелата”. Или това: „По средата - ковчег, малък. Целият в цветя. Свещта като мътно злато. Мътно и тъмно - студено по ъглите. Двама до главата на момичето: вечните двама - баща и майка…” Още пример за мощния инверсионен ритъм: „Синееща, с прозрачно-перлено око опалово ни гледа далечината, слуша ефирната ни душа. Нежно аленее и са златисти горите. Иска ми се да прелетят жерави”.

Та това е поезия, това са стихове в проза, които някак напомнят тургеневски неща от подобен вид. С ритъма е свързано и групирането на разказите. Например „Бяла светлина”, побрала се на 6 страници, е разбита на 12 откъса и всеки от тях - със смяна на настроението (а това също е ритъм). Като поема за бита в проза. За който, от него, от Б. Зайцев е казано: „Мъничък живот, ти не си Върховния… Няма как да задържиш пътника”. Разбира се, пътника към истината, към Бога, към душата.

***
Припомних скритите реплики „Зайцев-Чехов”. А ето в разказа „Душа” (това е цикъл от рисунки с настроение, с надежда, с търпение) има много реплики с „Окаяните дни” на Бунин. Но ако при Бунин е изострената ненавистта към режима на Съветите, клеймото на дантевата сила на деянията на новите властници на Русия, при Зайцев присъства дълбоката печал, горест от делата, които се вършат в Родината. И надежда - „Светлина Пречиста, помагай ни….” Той е видял много чудовищни неща, докато е живял в село Притикино, Каширски район на Тулска област, където е погребан баща му. Преживял е убийството на племенника му от тълпата - зрелостник от юнкерското училище. Преживял е арест и излежаване на присъда в Лубянка. Но е вярвал, че дните на Русия ще бъдат „светло-сребърни”.

***
Борис Цайцев бил дълбоко религиозен човек. И божествената светлина струи от страниците на книгите му. Каква художествена мощ му е била дадена! Съвсем млад е превел „Ад” на Данте. Та това и големи поети не винаги успяват. Ето откъде, възможно е, и да е ритъмът на неговата проза (разбира се, отчасти). Всъщност, за Данте той споменава в разказа „Душа”. „Данте бронзов, гледащ строго на моите писания..”

Зайцев като че ли негласно цял живот се съревновава с Бунин, той превежда блестящо много стихотворения, а поетичният му дар блеснал при терцините на великия италианец.

Може би религията му е помогнала да прояви търпение и сила, когато в годините на разгрома на дворянските имения пише за себе си: „Не искам нито градина, нито дом. Аз съм пътник”. Казал го е, разбира се, в най-висшия смисъл на този израз (божествения), но може би и защото вече е нямал душевен покой, градината вече не е духовна, нито домът в такава родина, която възникнала след революцията. Пътешествията му по чужди страни и живота в тези страни се проточили повече от половин век. Но, слава Богу, настъпиха времена, когато Великият Пътник се завръща. А ние идваме при него. Особено това е радостно за тези, които са родени в местата, осенени от името му или виждащи същите пейзажи, които и той е възпял в неговата „Тоскания руска”.

***
Една от особеностите на стилистиката му: влечението към двойни определения: листата са „гланцово-сребърни”, погледът - „напрегнато-блестящ”, видът - „елегантно-хладен”. И каква сгъстеност понякога. Ето портрет в една фраза: „Белетрист с профил на кон от шахмата”. И пейзаж от едно изречение: „Червеникавият диск изгрява над лилавия хоризонт.”

***
Общоизвестно е, че Б. Зайцев повярвал в таланта на Марина Цветаева. Подкрепял я. В трудните години на глад и разруха в Москва й носел в жилището (улица Поварская, сега - музей) наръч дърва, продукти. А докато живеел в Притикино, поканил да се лекува в селото дъщерята на М. Цветаева Ариадна, всъщност така спасил момичето. Той изобщо бил много отзивчив, милосърден човек, почти осем години търпеливо се грижел за парализираната си жена. Всъщност описаните в „Синя звезда” стаи на героинята Машура много напомнят стаите от жилището на М. Цветаева.

***
В автобиографичната тетралогия „Пътешестивето на Глеб” най-вече се вижда връзката на Борис Зайцев с калужския край, с любимите му Усти. Може следващото ми впечатление да е спорно, но тук съдбата на руския интелигент е показана с такъв дълбок психологизъм, както и в „Доктор Живаго” на Пастернак.

***
С еднакво майсторство Б. Зайцев е описвал и градския пейзаж / „Луната стоеше високо. Белееше в зелена мъгла Кремъл, златна огнена нишка се точеше покрай Москва-река”/, и селския /примерите са неизброими/. И селските му пейзажи са не по-малко точни и впечатляващи от тези на Бунин. Но ето закономерност на съдбата: руският съвременен читател може вече да цитира Бунин, а Б. Зайцев едва сега започва да разпознава. И вината за това в не малка степен е на нашето културна безпаметност.

***
Разбира се, смешно е да „присламчваш” творчеството на велик писател и син на Русия към позицията на някаква съвременна партия, към аргументите на едни или други сегашни политически възгледи. Но и не бива не да се признават правотата, прозорливостта на някои негови изказвания, поразително точни и за нашето време. „Да кажем, че има Дума, че там говорят и критикуват, и постановяват. Но това е формално. Все същото си е като преди”. Ето ви го „благия” Б. Зайцев. Или това му изказване, твърде неудобно за новобогаташите: „Стремежът към богатство е и стремеж към тежест. Ето защо аз не съм от демократите. Пък и богаташите ми са чужди.” Разбира се, това не е пряка авторска реч, но все пак…

***
Повестта на Б. Зайцев за Сергий Радонежки ми изглежда като един от най-ярките произведения за този велик руски светец. И тук писателят демонстрира цялото вълшебство на блестящата си словесна палитра. Образът на човека, на реалната историческа личност ни е даден чрез… пейзаж: „В него са нашата ръж и синчец, брезите и огледалото на водата, лястовичките и кръста, и несравнимото благоухание на Русия”.

***
Иска ми са да завърша тези фрагментарни и субективни бележки с пожеланието да видя в Калуга литературен музей на Борис Зайцев. Или поне експозиция за него в краеведския музей.

Повтарям - с нашия край писателят беше свързан шестнадесет години. А музей нямаме. В Орел, където се е родил и живял по-малко от година, има. Хвала на орловци. Ние не успяхме да направим нито музей, нито да поставим паметен знак. Срамота е, господа!

сп. „Наш современник”, № 11, 2002 г.