Борис Константинович Зайцев (29.01/10.02.1881, град Орел - 28.01.1972, Париж) е руски прозаик, , мемоарист, очеркист, драматург и преводач. Роден в дворянско семейство на минен инженер. Детските си години прекарва в село Усти, Калужка губерния. Завършва реално училище в Калуга (1898). Учи в Минния институт в Москва и в юридическия факултет на Московския университет (1898-1907), без да го завърши. Публикува от 1901 г. - разкази във в. «Курьер». Влиза в литературния кръжок на московските писатели-неореалисти «Среда» (Н. Телешов, В. Вересаев, Ив. Бунин, Л. Андреев, М. Горки). През 1906 г. се включва в литературната група «Зори» и в издаването на едноименното списание. Първата му книга «Рассказы» излиза през 1906 г., последвана от «Рассказы. Книга 2-я» (1909), «Голубая звезда» (повест, 1918), «Италия» (очерци, 1918), сборниците с разкази «Рафаэль (1922), «Улица св. Николая» (1923), повестите «Путники” (1921), «Странное путешествие» (1926), «Авдотья-смерть» (1927), «Анна» (1929). През 1921 г. е избран за председател на Общоруския съюз на писателите. От 1922 г. е в емиграция в Берлин, от 1924 г. живее в Париж. През май 1927, вдъхновен от разказите на поета княз Дмитрий Шаховски, приел монашеството, Зайцев предприема поклонничество в Атон, а през 1935 г. заедно с жена си посещава Валаамския манастир, принадлежащ тогава на Финландия. През 1925-1929 г. е един от редакторите на рижкото списание «Перезвоны». Сътрудничи на вестник «Последние новости», от 1927 г. - в по-консервативния «Возрождение», а от 1947 г. - на в. «Русская мысль». В 1928 г. участва в първия конгрес на писателите от руската емиграция в Белград, с указ на краля на Югославия Александър е награден с ордена «Св. Сава Сръбски». От 1947 г. до края на живота си е председателя на Съюза на руските писатели и журналисти в емиграция, ръководи литературния отдел във в. «Русская мысль». Сред пиесите му се откроява «Усадьба Ланиных» (1914). Пише романи за руския живот в епохата на революцията и за съдбата на емиграцията: «Дальний край» (роман, 1913), «Золотой узор» (роман, 1925), «Дом в Пасси» (роман, 1935), автобиогрaфичната тетралогия «Путешествие Глеба» (1937) «Тишина» (1948), «Юность» (1950) и «Древо жизни» (1953), художествените биографии «Алексей Божий человек» (1925), «Преподобный Сергий Радонежский» (1925), «Жизнь Тургенева» (1932), «Жуковский» (1951), «Чехов» (1954) и др., както и книгите със спомени «Москва» (1939), «Далекое» (1965), «Братья-писатели» (1991), очерци за поклонничеството си по светите места («Афон», 1928, «Валаам», 1936). Превежда «Ад» на Данте (ритмична проза, 1913-1918, публикуван в 1961), «Изкушението на свети Антоний» и «Просто сърце» на Флобер. През 1964 г. пише последния си разказ «Река времен», който дава заглавието на последната му книга. Погребан в гробището Сен Женевиев дьо Буа.

Публикации:

За Борис Зайцев:

БОРИС ЗАЙЦЕВ И НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ/ автор: Александър Д. Романенко/ брой 47 януари 2013

БОРИС ЗАЙЦЕВ/ автор: Алексей Любомудров/ брой 47 януари 2013

ЧОВЕК НЕ ПРИНАДЛЕЖИ САМО НА СЕБЕ СИ/ автор: Арсений Струк/ брой 73 май 2015