Костас Кариотакис

превод: Атанас Далчев

БАДЕМОВО ДЪРВО

           Не мога да разбера как може
           да умре една жена, която е обичана.

Бадемово дръвче аз имам в свойте двори
и то е толкоз нежно, че едва живее.
Със всяко ново утро неусетно крее,
аз няма да го видя пъпки да разтваря.

С вода и сълзи го поливам без умора
и всяка утрина при него коленича.
Ах, колко силно моето сърце обича
това дръвче бадемово, израсло в двора.

На краткия живот лъжата ще се свърши:
листата, неопадали, ще паднат,
във цвят не ще го види тая пролет хладна
и голи ще останат тънките му върше.

А колко, колко силно го обичам аз!

ДЯКОНЪТ*

Сияе небето
и с блясък зелен
се смее полето
в априлския ден,

Целуната от
лъча на зората,
за весел живот
се буди земята.

А птиците горе
прелитат в простора
с огрени пера.

Цветята ухаят.
Попита замаян:
„Как ще умра?”

—————————–

Атанасиос Дякос (1788-1821) - гръцки дякон в манастира „Продромос”, избягва, става хайдутин, после - един от най-големите герои на въстанието от 1821 г. След прочуто сражение, заловен от турците и екзекутиран в град Ламня. бел. ред.

КАТО БУКЕТ ОТ РОЗИ

Като букет от рози
е тая вечер в стихналия град.
Разнася се потаен, тънък
из улиците аромат.
Една голяма доброта
нахлува във душата.
Палтото на ръка,
по вдигнатия лик - луната.
Наситен въздухът е цял
а целувки неми.
Не, мислите и стиховете
са непотребно бреме.

Прекършени висят крилата.
не знам защо дойде тъй рано
това голямо лято -
за радост някаква ли, за любов
или пътуване мечтано?

АХ, КОЛКО МЛАДИ ТУК

Ах, колко млади тук, на тоз пустинен остров,
отсам огньовете и чак отвъд земята,
дойдохме, мъкнейки страданието си остро,
щом се отдалечи и сетният приятел.

Със празни погледи, с нозе осакатени
вървим по тоя път и страшно сам е всеки,
ний чужди чувстваме телата си ранени
и глъхне като ек гласът ни отдалеко.

Животът мина - чуй, сирената му стихва;
смърт, всекидневна смърт и само злъч със нея
ни носят наште дни, макар да се усмихва
лъчът на слънцето, зефирите да веят.

А толкоз млади сме; сами ни тук стовари
една нощ корабът и скри се вдън простора.
Сега се питаме: - Какво ни е, другари,
че и деца почти, ний гинем без умора?

МАРИОНЕТКИ

Като че ли не сме дошли на таз земя,
като че ли не сме родени още тук:
видения в една безрадостна тъма
и хора във въображението на друг.

Създадени невям от мукава и грим,
марионетки сме в неведоми ръце,
играем, скачаме и гаврите търпим,
в звездите вгледани с безчувствено сърце.

За нас и радостта е чужд, далечен край,
понятия, слова са младостта, бленът;
присъствието ни едничък тука знай
тоз, който тъпче нас, вървейки в своя път.

И тъй ни с времето годините руши.
Уви, ако не бе таз болка във плътта,
ако не бе скръбта във нашите души
да ни доказва, че живеем на света!…

ДЕЛФИЙСКИ ПРАЗНИК

Две Гърции съвсем различни премериха във Делфи сила.
Пак ек у Федровци събуди стихът гръмовен на Есхила.
Тълпа от кодакси, лорнети и оператори яви се,
на мъката на Прометея придаде изглед живописен.
От множества невероятни несдържан вопъл се откъсна.
Пред още спусната завеса аудиторията се пръсна.
И въдвори се там дълбока отново тишина свещена.
Един сокол със своя полет проряза въздуха над мене.