ЗА МОЯТА ПОЕЗИЯ
превод: Първан Стефанов
ЗА МОЯТА ПОЕЗИЯ
Моята поезия е месецът изгряващ,
спокойствие над всеки;
когато в храстите по-сладки стават
и ягоди, и сенки;
а аз не съм с момичета и всичко вънка
се е стаило,
и в тухлите един щурец подрънква,
че тъй е мило.
Мойта поезия е малко чудо,
страна, където
промърква стара котка едва чуто
на парапета.
1934
ЗА ВРАБЧЕНЦЕТО
Вранченцето е птица много дребна,
врабченцето е същество-мъниче,
противната стоножка то изтребва,
но никой не помага на туй птиче.
И викам: никой ли не помни, дето
врабченцето ни е другар от време?!
………………………………………
Момичета, обичайте врабчето,
обичайте го, дявол да ви вземе!
СРЕЩА С МАМА
… Ида при теб. В зеленината.
И в твоя сняг. И в твоя вятър.
И в твоя необятен свят,
дето сезоните в дланта ти
танцуват като силезийки,
кълби се прах, кола скрипти,
глиган през блатото се мята,
елен израства в светлината,
звъни и биейки в брезите,
отърсва сънните звезди.
Тук есента е счупена цигулка,
над чуруликащия лък - въздишка.
Тук зимата е бялото ти рамо,
а лятото е златна ръкавичка,
захвърлена в градината на Ян -
Ян Кохановски, който със лъжичка
да звънне само - и танцува всичко;
небето се отваря над леса,
небе, изпълнено с пера небесни,
вълкът се плаши, борът пее песни
на Шекспир и на Омир със гласа.
От сребърните езера несетно
делфин ухо подава - и есетра
с прислушване убива свойта скука.
Копита на сърни в гората чукат.
Димят рибарските огнища там,
пищят в тиганите шарани пресни -
и в песните на Ян е тъй. Аз сам
закотвих в тях гласа на свойте песни;
и всички, всички музи, всички
бемоли, ритми, рими, всеки ред,
и месецът, мой беден братовчед,
който по тия телеграфни жички
току се удря в режещата мед.
Изгубил е обувка. И макар
че цял е в светлина - той разум няма.
И в моя ръкопис по навик стар
е вплел сиджимката си тъй голяма.
ЛИРИЧЕН РАЗГОВОР
- Как ме обичаш?
- Ще ти кажа.
- Е?
- Обичам те на слънце и на свещ.
Обичам те със шапка и с барета.
Под вятъра на пътя. На концерти.
В брезите, в люляка, в малините и в клена.
Когато спиш. Или работиш углъбена.
Или яйце когато чупиш с палав жест -
дори лъжичката когато изтървеш.
В такси. В кола. Където те позная.
В началото на улицата. В края.
Когато си делиш косата с гребен.
На люлката. В беда - и аз до тебе.
В леса. В морето. Боса и с галоши.
Днес. Вчера. Утре. Дълги дни и нощи.
Напролет с лястовичите ята.
- А лете?
- Като зноя.
- А през есента,
с мъгличките, с шегичките й груби?
- Дори чадъра си когато губиш.
- А зиме, във студа, прозорците извезал?
- Тогава те обичам като огън весел.
Наблизо до сърцето ти. Като сега.
А зад стъклата сняг. И врани по снега.
ПЕСНИ
І.
Щом прекрачиш на дома ни прага -
като че ли августовска вечер
зашуми в листака отдалече
и пред нея ти пристъпваш в мрака.
Тръгнала след тебе, не една
птича сянка със криле проплясва.
Светиш със различна светлина,
и от августовска нощ по-ясна.
На нощта в притихналото здание
ти си орнамент и месец грейнал.
И преспиваш светлината в длани
като семена, благоговейно.
Шлейфът от плещите ти се спуска,
цял от горски птици чуруликаш.
Дългият му край прехвърля пруста
и през двора - до Венера стига.
Ти си стръмнина, летеж на облак,
блясък - камък и вода огряващ.
Тази облачност на твоя поглед
да спася бих искал от забрава.
V.
Ние в музиката се тулим,
тя е нашият весел празник.
И обичаме лъкове, струни,
клавесини, кларинети разни.
У дома има свещник, с червена
свещ, която не догорява,
за концерти предназначена -
към звука светлина прибавя.
В час за музика я запалваш
и тя свети, когато навред
от мембраната блика бавно
Бранденбургския трети концерт.
Радостта свойта сянка мести
по стените край нас като танц.
И минават отблясъци чести
по лицето на Себастиан.
Органистът на Лайпциг тогава
от портрета ни се усмихва.
Искал бих да спася от забрава
тези мигове като реликва.
VІІ.
Всяко нещо на части се прави.
Туй е мъдрост на всяка десница.
Утре новият ден ще прибави
към частицата друга частица.
На слънцето топлата ласка
сърцата приемат с доверие.
Ръцете към форма тласкат
безформената материя.
И заселват света обикнат
с форми до днес неизвестни.
И наоколо с тътен никнат
къщи, симфонии, песни.
Пак е нощ. Вън стоят като хора
елите под снежни качулки.
А звездите горят в простора
сякаш светят в огромни цигулки.
Венера с тих звън посребрява
клоните на безлистно дърво.
Искал бих да спася от забрава
и нейното зарево.
VІІІ.
Върху моста на Понятовски
снегът с вятъра косо пада,
върху моста на Понятовски
пуши снежната балюстрада.
А фенерът - до половина
в сняг затрупан - ни дразни просто.
Рядко някой оттук ще мине
автобуса да чака на моста.
Само двама стоим. За кратко
с тебе спирката ни събра
в глъбините на зимата, както
в глъбините на бяла гора.
Ако можеше две-три врани
сред платното да се поставят,
но със човки навътре сбрани,
в една точка - да бъдат на завет.
И така да стоят. Да отвява
вятър облачните очертания.
Искал бих да спася от забрава
и челата на трите врани.
ІХ.
От кантона на лесничея
това кратко писмо ти пиша.
Проста масичка. Върху нея
една газена лампа диша.
Мойта сянка на пода ляга.
Чука часовника на перваза.
Вратата изскърца. На прага
плахо майката се показа.
Потъмняла от грижи и горест,
тя продума някак сурово:
„Чувате ли, другарю, горе
самолети бучат отново.
Не разбирам от самолети,
но това е голяма машина.
Нищо лошо. Но ме подсети
пак за страшното, дето мина.”
Майко, вдигни юмрук! Земята
милиард юмруци изправя.
Искал бих твойта тревога свята
да спася от забрава.
Х.
Простете ми, хора мили,
че тъй малко ви дадох аз,
че в гласа ми не сте открили
оня чакан и нужен глас;
че отрупвах така богато
свойте стихове от години
с разни птици, с листа от злато,
с лампи, с Баховци, с месечини.
Какво пък! Влюбен съм в светлината,
лъчи между строфите слагам.
О, да можех - дори земята
бих превърнал в един канделабър.
Нали създаваме за човека
песни, звъннали от мелодии,
та зората да може по-леко
континентите да обходи -
да плисне светлината си гъста
по всеки площад и гранка -
тази Еос розовопръста
с горда работническа осанка.
По средата на пътя сме. Ей го
пътят бърза и отминава.
Искал бих свойте следи по него
да спася от забрава.
