Фернанду Песоа

превод от португалски: Румен Стоянов

XLIV

Внезапно се пробуждам нощем.
И часовникът ми обема тая цяла нощ.
Не усещам Природата навън.
Стаята ми е нещо тъмно, стените смътно бели.
Вън има една безметежност, като да не съществува нищо.
Само часовникът все тъй шуми.
И това малко нещо от зъбчатки, върху масата ми,
Изцяло е затиснало съществуването на земя, небе…
Почти се губя, мислейки това какво ли означава,
Но се стъписвам и усещам как с ъгълчетата на устата
Усмивка
Сторвам във нощта.
Защото единственото,
Което часовникът ми символизира или
Означава,
С малкостта си изпълвайки нощта огромна,
Е любопитното усещане, че нощта огромна я изпълва
С малкостта си…

7.05.1914

XLV

Редица от дървета надалеч, към склона,
Ала какво е редица от дървета? Има само дървета.
Редица и множественото дървета не са неща, са имена.
Тъжни са човешките души, те подреждат всичко,
Дърпат черти между нещо и нещо,
Турят надписи със имена по съвсем действителни дървета
И рисуват успоредни по дължина и ширина
Даже и върху земята, невинна и по-зелена,
разцъфтяла от тях!

7.05.1914

XLVI

Тъй или пък иначе,
Уместно или не,
Мога по някога да кажа каквото мисля,
А друг път го казвам лошо и размесено,
Пиша моите стихове, без да искам,
Сякаш писането не е нещо направено от жестове,
Сякаш писането е нещо случващо ми се,
Все едно че ме огрява слънцето.
Опитвам се да кажа какво усещам,
Без да мисля какво усещам.
Опитвам думата о идеята да приближа
И да не ми е нужен коридор
На мисълта към думите,
Нито винаги успявам да усещам каквото знам,
че трябва да усещам.
Мисълта ми само бавно-бавно прекосява с плуване реката,
Защото й тежи фактът, че хора я използват.
Опитвам да се разсъблека от каквото съм научил,
Опитвам да забравям начина да помня, на който ме обучиха,
И да изчегъртам боята, с която ми покриха сетивата,
Да измъкна истинските мои чувства,
Да се разопаковам и да съм аз, не Алберто, ни Каейро,
А човешка твар, която Природата е произвела.
И така аз пиша, искам Природата да я усещам,
даже не като човек,
А както някой Природата усещащ и нищо повече.
И така аз пиша, ту добре, ту зле,
Ту сполучвайки каквото искам да река, ту грешейки,
Падам тук, ставам там,
Но винаги по моя път аз крача, сякаш инатлив слепец.
Дори така, съм някой.
Съм Откривателят на Естеството.
Съм Аргонавтът на истинските усещания.
В Мирозданието донасям едно ново Мироздание,
Защото донасям в Мирозданието самото него.
Това усещам, това пиша.
Знам съвършено даже и без да виждам,
Че пет часа предутрото е
И че слънцето, още не показало глава
Над зида на кръгозора,
Дори така, вече му се виждат връхчетата на пръстите,
Отгоре сграбили зида
На кръгозора, изпълнен с ниски хълми.

10.05.1914

XLVII

В ден изключително ясен,
Ден, в който ми се щеше да съм раб?тил много,
Та в него да не работя нищо,
Съзрях, като път между дървета,
Онова, което може би е Великата тайна,
Онова Велико Тайнство, за което говорят поети.
Видях, че няма природа,
Че не съществува природа,
Че има планини, оврази, равнини,
Че има дървета, цветя, треви,
Че има камъни, реки,
Обаче няма цяло, към което да принадлежи това,
Че истинска, действителна съвкупност
Е болест на идеите ни.
Природата е части, без те да имат цяло.
Това е може би тайнството, за което се говори.
Именно това, без да мисля и без да спирам,
Улучих, че трябва да е истината,
Която всички търсят и не я намират,
И която само аз, не тръгнал да я търси, я намерих.

XLVIII

Високия прозорец на моя дом.
С бяла кърпичка за сбогом махам
На стиховете ми, поели към човечеството.
И не съм радостен, ни тъжен,
Тази е участта на стиховете.
Написах ги и трябва на всички да им ги покажа.
Защото не мога стори другояче,
Както цвете не може да скрие баграта си,
Нито река да скрие своя род,
Или дърво да скрие плод.
Ето ги, отиват вече надалеко, сякаш в дилижанса
И без да искам, мъчно ми е,
Като да усещам болка в тялото.
Кой ли ще ги прочете?
В чии ръце ще стигнат?
Цвете, орисията откъсна ме за нечии очи.
Дърво, изтръгнаха ми плодовете за нечии уста.
Река, орисията на моята вода е да не остане в мен.
Покорявам се и почти съм радостен,
Почти радостен, както някой уморява се да бъде тъжен.
Идете си от мен, идете!
Дървото отминава и се разнася из природата.
Повяхва цветето и прахът му трае вечно.
Тече реката и в морето влиза
И водата винаги била е негова.
Отминавам и оставам, като Всемира.