ЧАКАМ ТЕ
превод: Александър Миланов
ЧАКАМ ТЕ
Чакам те по улици, градини -
на определените места.
Чакам те, когато вечер синя
бавно се разстила над града.
Тихичко цигарата ми в мрака
гасне и след миг проблясва пак.
Винаги така стоя и чакам
в падналия мрак.
Зная, чака всичко на земята:
дъжд - тревите, светлина - класът,
бързите сърни - горещо лято,
жълтият ми куфар - дълъг път.
Малчуганът чака да порасне,
възрастният - по-честит живот.
А пък дни като лазура ясни
чака цял народ.
И все пак, макар че чака всичко,
ако закъснееш, се гневя
и ядосан, през зъби отсичам:
„Повече не ще търпя това.”
Но в борба със времето долавям
как в сърцето музика звънти:
„Само щом обичаш, съумяваш
тъй да чакаш ти!”
Облаци отлитат надалече
и след тях минутите летят.
Но ти идваш. Със сърцето вече
чувам твойте стъпки как звънят.
Спираш се. Ръката снежнобяла
ме докосва. Целият пламтя.
Като електричество в метала
идва радостта.
Обясняваш тихо и смутено:
„При шивачка… При фризьор…” Сега
трябваше аз да ти кажа гневно,
че не може повече така.
Ала ти си толкова красива,
тъй са дивни вечерта, града,
че се питам: „Може ли в света
някой да не чака за такива
хубави неща?”
КРАЙНИ КЪЩИ
Обичам всички тия къщи крайни,
че отдалеч и пътници случайни
приветстват покривите им червени,
а до стена мушкатите зелени
са клекнали на пейка слабовата
и кимат все към слънцето листата.
Пред мен иззад гора, назад морава
внезапно къщите се появяват,
като от вир девойката свенлива,
чието тяло нищо не покрива.
Тук-там овошка, млада и зелена,
на кокошкарник е облакътена.
Умората ми става очебийна,
почивка трябва и вода да пийна -
замислям се и миг след туй откривам,
че в първата къщурка се отбивам.
Кокошки хукват, дават знак крилата
да ме посрещне някой на вратата.
„Водичка, лельо!…” Хуква тя веднага
и ето я със стомната на прага,
забърсва я с престилката,
завърта колелото на бунара.
„Човекът ми за вино ще отскочи.”
И майчин поглед в мене тя насочи.
След като щедро стомната студена
вля в мен душата своя освежена,
обходих с поглед ниви и ливади
и тия крайни къщи - без огради,
защото вечно те се умножават,
като през май филизи избуяват.
… Родино, най-добрите ти филизи
са тези крайни къщи с бели ризи!
А някъде барутен дим извива
и къщи се превръщат в пепел сива.
Хей, крайни къщи, в строй се наредете
и с доброта земята покорете!
1950
ТАМ Е ТРУДНОСТТА
Епоха на велики съвещания -
не няколко глави, накуп събрани,
а виждам нещо, не било отвеки:
сърцето виждам и ума на всеки.
На всеки във лицето аз се взирам -
размислят всички, истината дирят,
от миналото светлини прииждат -
там Ференц Курун, Шандор Кьонид виждам.
Защото всеки, всеки днес избира -
живот, съдба за себе си подирва.
И там е трудността, че днес борбата
се води често вътре във сърцата.
Това е революцията! Светят
тълпи искри, в един общ пламък слети:
едно увличат други - та в гърдите
нали едни и същи са мечтите.
Било по-лесно в бунтовете с ярост
да се изтребват врагове без жалост,
че удрял час на избора извечен:
или свободен, или в бой посечен!
Сега си от съмнения раздиран,
към минало и бъдеще се взираш:
това, в което ти се втурна смело,
мираж ли е или свещено дело?
И там е трудността… сам избор правиш,
вселената върху везни поставяш,
борецът и врагът си ти самият,
ти сам и в двете армии се биеш.
Воюват в тебе… вяра с отрицание,
воюват в тебе… порив с колебание.
Народ на битки с много поражения
към бъдещето гледа със съмнение.
Разбираш ясно, взреш ли се в безброя,
че всеки в себе си днес води боя.
Защо го правят - всеки вече знае,
какво туй значи - всеки вече знае:
да се превърнеш във основен камък
на свят, стаил хилядолетен пламък -
потомците ни в бъдните години
праха ни никога да не проклинат.
1953
