Михал Худа

превод: Атанас Звездинов

ЗИМЕН РАЗМИСЪЛ ЗА ДЪРВЕТАТА

Чувстват дърветата зимата с пръсти,
ляга в съня им ранна мъгла.
Може би снемат я птиците късни
и песента с тях размахва крила.

Тъжната песен, моя и птича,
взе след нея тъмен мотив.
И с вретената си слънцето кичи
вече напразно изгрев мъглив.

Че заблудена игла песента е,
която търси златен конец.
Сякаш във въздуха нейде витае,
но не е вдяната още до днес.

нашите клони с криле не досегна -
да им пошепне за тоз лъч един,
който пречупен на пътя ни легна
и се наложи да се разделим.

Чувстват дърветата зимата с пръсти,
ляга в съня им тежка мъгла.
Стине сърцето ми. Напусна го късно.
Но не пося в глъбините му хлад.

РАЗМИСЪЛ С ДЪГА

След черните вихри с мълнии ярки,
които доскоро браздяха небето,
изведнъж като че ли бич удари
и мостът на дъгата в далечината засвети.

И вече тъна в цветни огньове,
о, дъга вечно милосърдна.
Отнел би гърмът покоя отново.
Още някъде в далечините тътне.

Драска с огниво или с пръсти.
Но в мен раснат крилете на дъгата -
напразно плисна в нозете ми светкавици гъсти
и зася огън в тихото на браздата.

Често сърцето в бури се мята,
тревожно като камбана в гърдите бие…
Но излита надеждата на света - дъгата,
която мътната вода не ще изпие.