Владимир Набоков

превод: Владимир Стоянов

(сп. „Съвременни записки”, Париж, № 63 - 67, 1937 - 1938;
първо самостоятелно издание - Ню Йорк, 1952)

***
Благодаря ти, бащин свят,
за злата си съдба благодаря!
Изпълнен с теб, от тебе непризнат
говоря сам със себе си сега.
И всяка нощ във тези монолози
душата няма как да разбере
дали безумието ми мърмори,
или пък музиката ти расте.

ЛЯСТОВИЧКА

Веднъж попитах те по залез
на моста остарял и глух:
Кажи, ще помниш ли до края
ей тази лястовичка тук?
И ти отвърна: още как!
И как заплакахме на глас,
как викна полетелият живот…
До утре и до сетен час -
веднъж на грохналия мост…

***
Неповторимото обичай само, мнимото,
прокрадващо се в края на съня,
осъдено от злобата и силата
като родината, повярвала в мечта.
Дойде часът ни. Псета и сакати
не спят. Нощта е летен дар.
Автомобилът тръгващ побърза да изпрати
завинаги нанякъде последния лихвар.
Покрай фенера, сякаш от минал маскарад,
лист в изумрудни жилки преминава.
До тез врати - извилата се сянка на Багдат,
ала звездата тук над Пулково изгрява.
Как да те нарека? Полутитанке дивна,
във полублясък името ти гори като сребро
и в здрача на Берлин е странно, Мнемосина,
като видение до мен да крачиш мълчешком.
Сравнението ми съвсем като на примависта
за устните ти, щом целуваш нежно ти:
тибетски сняг, блестящ като мъниста,
извор горящ, цветя в сланата призори.
Среднощни бедни нашенски владения,
фенер, ограда, асфалтиран път,
залагаме на туза ти, въображение,
над мрака да се възцари светът.
Не облаци, а минни планински разклонения,
не лампа до прозорец, а огън във гора.
О, закълни се, че докрая без съмнение
ще бъдеш вярна само на своята мечта.
Под липовия цвят премигва светлина -
фенер. Как тихо, ароматно, тъмно е.
Пробягва бялата му грееща душа
като самур, прескачащ пънове.
Зад пущинака праскова - небе с топящ се край,
вода в огньове, сякаш Венеция прозира,
а улицата свършва там някъде в Китай,
а таз звезда над Волга в очите ни се взира.
О, закълни се ти, че вярваш в чудеса,
че на мечтата си до гроб ще бъдеш само вярна,
че няма да запреш душа във тъмнина,
докоснала с ръка решетката желязна.

***
Какво за теб ще каже далечен правнук твой,
прославяйки живота ти или ще го ругае?
Че бил ужасен той? Че друг би бил те смаял
със щастие? Че ти не пожела различния покой?
Че не напразен подвигът ти бе - и че труда
в поезията на доброто попътно ни кръщава
и на затворника челото бяло увенчава
с една въздишка и затворена черта?
Уви! Каквото и да каже потомъкът начетен,
на вятъра ще е, във оживени дрехи
към своите се свежда Правдата завчас
с усмивка женска и грижовност детска,
загледала във шепата си нещо,
зад раменете й невидимо за нас.

***
Прощавай, книго! За видения
дори смъртта не знае лек.
Ще се изправи пак Евгений,
ала оттегля се поет.
Слухът не може ей така
без музиката на стиха…
Дори съдбата прекоси
ума и все звъни, звъни,
и се разтапят всички граници,
където съм поставил точка аз:
и призракът на удължения ни свят
синее зад изписаните страници
подобно утрешните облачни ята
и няма свършване реда.