ОТ ПОГЛЕД, ШЕПОТ И УСМИВКА…
превод: Владимир Стоянов
***
От поглед, шепот и усмивка
понякога в дълбоката душа
прораства светлина лъчиста
и грейва радостна звезда.
Не е обидно, нито тежко -
животът учи да цениш
мига и всяко земно нещо
със дума сам да обясниш.
31 юли 1921
Груневалд
—————————–
***
Ний малко сме - окрилени и млади,
не ни задъхва пепелта навята,
все още любовта познали
във детската усмивка на земята.
Ний само шум сме в парковете стари,
ний само птици сме, живеем
в петна очарователни и ярки,
и в звукова поредица копнеем.
Ний също сме и цвят бадемов,
и още първороден сняг,
далечен отзвук и оттенък тлеещ,
дошли във този век гърмящ.
Надвисна той със грубости огромни -
защо ни е вековната тревога?
Живеем целомъдрено бездомни
и с нас звездите, вятърът и Бога.
22 януари 1922
—————————–
ПАСХА
На смъртта на баща ми
Сияещ облак виждам и покрив да се скита -
блестящо огледало… Дочувам остро диша
изгарящата сянка и светлината мре…
Тъй както стана с теб? Без знак за преизподня
сияе днес светът и пролетта Господня
расте, зове… Ала без теб.
Но ако всеки ручей запей отново свято,
ако звънът камбанен и куполното злато
не са убийствени лъжи,
а призивът, по-сладостен от „възкръсни”, небесен,
велико „разцъфти” - тогава в тази песен
и в този блясък ще оживееш ти!..
16 април 1922
—————————–
ПОЕТ
Той знаеше: утеха и тревога
и зримото по цялата земя -
каприз е и бълнуване на Бога,
дъх по стъклото от мъгла.
Но от забрава до забрава
светът му бе безкрайно мил
и вдъхновение жарава
поета мъчеше безспир.
На чудния недъг с крилата,
летейки в делничните дни,
дружеше с всички, но приятел
до днес така и не откри.
И в час по-сладък, в час напразен,
докоснал тайните ти в миг,
на лилиите в рая страстен
откъсна ароматен стих.
1920
—————————–
***
На В. Ш.*
Ако тази съдба, ей така - на шега
ме издуха за миг и захвърли
във града тъй зловещ, но желан,
в който ден след ден бавно посърваш
и някак случайно на улица ярка,
на гости в приятели нови,
или там, до двореца, под старата арка,
сред лунните сенки бездомни
се срещнем внезапно и видим отново,
познай как ще плачем тогава
за своята другост, дошла по неволя
и в глухото минало спряла;
за нашата младост с любов безподобна,
за непостижимата й мечта,
за това, че дори домовете на Милионна
съвсем не изглеждат така.
28 април 1922
Кембридж
—————————–
* В. Ш. - Валентина Шулгина, първата любов на Набоков.
—————————–
***
На И. А. Бунин
Като вода планинска е гласът ти горд и чист.
Елмазният ти стих е пълен с райски мед.
Обичаш ти света, луната, този лист,
жълтеещ се над смуглите и сочни плодове.
Обичаш ти змията и блясъка лилав
на злите тежки възли, покрили падината.
Край куполи лазурни и влажни в небесата
обичаш този шум, танцуващ като цвят.
Стихът ти е скъпернически, хладен и разкошен,
единствен и горещ, над времето искри
над маранята на изгубените дни
и във цветя е жертвеникът ти свободен.
Той капе във нощта със ледена роса,
с янтарите на благовонията знойни
и с голотата на съзвучията стройни
сияе сякаш през коприна на цветя.
Аз неизвестен съм във новия ни свят,
кощунствено, но свети все по-ясно
и моят път: ни с помисли, ни със словесен лад
ще съгреша пред музата ти пълновластна.
1 октомври 1922
—————————–
ПЕГАС
Виж: там върху скалата е - Пегас!
Самият той - стремително сияещ!
Приветствай вече пурпурния час.
Денят угасна, без нощта да знае…
Над тъмнината бял огромен кон,
подобно лебед, биещ със крила,
изви се той във облак над върха
и пръсна със копита огнен стон.
Той прегори скала подир скала
и в пурпур екзалтирано изчезна.
Настана нощ загадъчно безбрежна.
Приветствай тази нощна голота.
Загледай се: копитен белег строг
узнай в звездата мъртво мълчалива.
И плува Млечен път над тъмния потоп
с въздушна и развяваща се грива.
6 декември 1922
—————————–
***
Ще бъде утро: песни, песни,
неслушани и в рай дори,
вестител в огнени доспехи,
надул тръба, ще се яви.
Разтваряйки вратите наши,
той ще се носи, ще тръби,
с дихание напълнил чаши
от неопиващи беди.
Светът, объркан и ехтящ,
незнайни острови в мъгла,
пресечките във мрака спящ
със пламъци ще облети мълва.
Тогава с плавността блажена
на ясновидци във нощта
ще хванем пътя свят, нетленна
ще грее първата роса.
30 януари 1923
—————————–
В ПАМЕТ НА ГУМИЛЬОВ
Гордо и ясно умря, умря както музата учи.
Днес, в Елисейската тишина, за летящия меден Петър
и за дивите ветрове африкански с теб разговаря Пушкин.
19 март 1923
—————————–
ХЕКЗАМЕТРИ
В памет на В. Д. Набоков
Лъч на утро смъртта е, пробуждане пролетно. Вярвам,
във земята потънал, отново прекрачваш свободен
и сияещ незримо сред нас се разхождаш - до края,
сред спящите…
О, сведи се над мен и съня ми подслушай -
сънувам напеви, сълзи и дочувам молитви…
Спя разтворил ръце, със лице към звездите обърнат:
във съня ми струи светлина, затова са прозрачни
даже моите скърби смолисти…
Ето чувам: дохождаш тъй близко,
гледаш спящите; с вятър разнежен ме галиш,
във съня си шептя; наведи се над мен и ще чуеш
смътно име едно - като плач, но от песен по-сладко,
по-дълбоко дори от молитва - то е моята родна земя.
30 март 1923
—————————–
***
Не е битието неясна загадка,
а светъл, окъпан в роса лунен двор.
Гъсеници на ангели сме ние, колко сладко
попива във листите земният хор.
Обличай се във тръни, огъвай се, укрепвай
и колкото по-жадна е зелената душа,
тъй по-безкрайно пухкави и по-великолепни
опашки ще развеят свободните крила.
6 май 1923
—————————–
СРЕЩА
От странна близост прикован…
Ал. Блок
Тъга и тайна, и наслада…
От мрака със неясните черти,
присъщи сякаш и на маскарада,
забавящ всичко, ти се появи.
Нощта течеше, плувахме безсънни
в атлазените ненаситни струи
на черна маска с профил вълчи
и устни, галещи без думи.
Под кестените, по канала,
премина ти встрани от мен;
душата ми поне узна ли
с какво държиш ме сякаш в плен?
Когато в нежността минутна
обърна рамене - зовящи свещи,
не преживях ли повест смутна
от другите неповторими срещи?
Изпълнена от романтична жалост,
съвсем случайно ти разбра
каква е тази затрептяла,
стиха пронизала, стрела.
Не зная нищо. Много странно
трепери стих и там - стрела…
Очаквана, безхитростна, омайна,
макар безименна навярно би била?
Ала разплаканата горест
размъти звездния ни час.
Нощта просветна с двоен прорез -
очите ти пропити с мрак.
Задълго ли? Завинаги? Далече
аз бродя и се вслушвам чак
във звездното движение над тази среща.
И ако ти си моята съдба…
Тъга и тайна, и наслада,
далечна някаква молба…
Душата ми да скита трябва.
Но ако ти си моята съдба…
1 юни 1923
—————————–
ЕЛЕН
Тръбят до болка тези думи,
гърмящи в глухата гора,
следят, обаждайки се грубо,
къде аз пламъка ще отнеса.
Защо стрелата на Диана
ме следва с лай и тропот кръстен?
Душата ми - елен грамаден -
безумни кучета ще пръсне.
И по горящите пътеки
рога размахал, без да спре,
ще профучи в горите слепи
на огнените брегове!
23 септември 1923
—————————–
***
Санкт-Петербург - в слана изстинал,
на бяс exlibris може би,
напусна ме невероятно дивен…
Запомних те, иди че разбери.
На своята Оленина във бледна лятна вечер
този отблясък Пушкин обясни,
а в руслото на тази песен
премина сянката на идващите дни.
И днес: дърдорене на любопитни,
прах, голота и миши звук
в книгохранилища гранитни;
и ти напусна ме, Санкт-Петербург.
От въздуха на твоите площади
до мен долита през мъгла
пияният от музата бездарен,
прегракнал скулест стих на глупостта.
25 септември
—————————–
***
И в рая придошлите от земята
се умориха, легнаха да спят…
Летят в небесни люлки серафими
под ябълките белите. Скриптят
въженца златни. С песен серафими
зоват тъй трепетно…
А в къщи спят -
в голяма и обикновена къща,
където Бог живее, където в слънчев плен
лежи светът, и лъха тази къща
като на дача всеки първи ден.
Ще се събудят после, сладостно щастливи
един друг ще се гледат, в градината без дъх
познати ще преминат и толкова любими…
О, как въздушно ябълки цъфтят!…
О, как зоват във люлки серафими!…
Ноември 1923
—————————–
***
Напуснаха света - и стенат на луната
латерните на спомените стари.
Кой влиза? Музо, ти ли? До мен не сядай в мрака:
сега съм само облачен избраник.
Ти половин живот в ръцете ми свистя,
докосвайки тетрадките, хрущящото ветрило -
и стиховете - моя душевно пеещ прах,
и гръдния ми кош успяла да раздвижиш…
Но всичко отминава, стопявам се в нощта
и миналото ми не свети ярко
като във празен череп, във очна кухина
запалената восъчна угарка…
И ланнеровски валс не може заглуши…
Но откъде? Върви си… Не, не трябва…
Листчетата разпръснати не мога пак съши,
а цветовият прах е сладък, сладък…
Не разговаряй с мен в такава тъмнина,
във часове на мъка, в устата на мъглата,
когато ме учудва неясната игра
на малките латерни отишли на луната.
18 ноември 1923
—————————–
***
Аз Индия невидима владея:
ела под тези мои небеса.
Ще заповядам и на чародея
във гривна да преобрази змия.
Целувка дай, божествена царкиньо,
за нея ще ти подаря Цейлон,
а за любов - тъй древния си, дивен
и тежкозвезден небосклон.
Паунът, барсът кадифено-бляскав,
тъгуват, а край царския дворец
с шумящи палми като дъжд продраскващ
очакваме ний твоето лице.
Аз обеци ще дам - два изгрева изтекли,
ще дам сърце - от своите гърди.
Аз цар съм, щом не вярваш вече,
не вярвай, но ела и остани.
7 декември 1923
—————————–
СТРАНА НА СТИХОВЕТЕ
Подай ръка, на път! Сред другите планети
ще срещнем най-подир пленителна - такава
без труд да има всичко там. От бисера до хляба
откупено, повярвайте, с особени монети.
За злите и безкрилите там достъпът не е,
във този край блажен, от музите намерен,
за рима получаваш изискана вечеря
и дом, ако напишеш поне един сонет.
Ще бъдем там свободни и истински богати.
Какви прекрасни дни! Без залез, благодатни!
Кипят касталски извори, обвити във мъгла.
И гледайки в нощта към лунните масиви
от стихове и богове, безкрайно справедливи,
как ще тъжим тогава за родната земя!
1924
—————————–
КЪМ РОДИНАТА
Нощта е дадена за мислене и пушене
и през дима със тебе да се слушаме.
Добре… Проскърцва тихо мишка,
звезди прозорец с покриви разлиства.
Костта в гърдите си напипвам аз:
родино, тя е твоя част.
С твой въздух дишат моите гърди,
а аз със стихове отвръщам ти.
Във синя нощ червена длан
трепереше над твоя върбов плам.
Тъгуват вдлъбнатите мои ходила
по твоята изстрадала земя.
Така и тялото е образ твой
с душа - небесен над Нева покой.
Допушвам и ще лягам, и ще спя,
почувствал в тебе пролетта:
домашен ъгъл, паметното дъбче,
с гребла разчесаният пясък съхне.
1924
—————————–
МОЛИТВА
Горенето на свещ ту сенки ще изостри,
ту катерица сянка по клон ще пропълзи.
В звезди шумят короните на дъбовете мощни,
замира кръстопътно животът сред мъгли.
Нощ тъмносиня с мен стои и още чака,
огънал храма свят във делвата на мрака,
пасхалният вопъл отново расте.
Пламти, свещице, трепетните пръсти
със бисери от восък красиво ороси.
За милите скиталци си мисля, вече мъртви,
как молят Бог Русия далечна да спаси.
А аз се моля още за нашето дивило,
за руска реч омайна, шептяща нежно нива
от вятъра докосната… Спаси и възкреси!
О, възкреси речта ни ухаеща и родна,
пелтечещият сън все още я гнети.
Но чувам, изкривена, накълцана, свободна,
как полетът невидим в душата й кълни.
Нощ тъмносиня с мен стои и още чака,
огънал храма свят във делвата на мрака,
пасхалният вопъл отново расте.
За тебе, жива моя, за тебе тъй прекрасна
животът ми е огън на многолика свещ.
Ще станеш ти отново като вода всевластна
и чиста, слънцедишаща като изваден меч,
като море велика, вълнуваща се нива.
Така за теб се моля, ревнив занаятчия
и рицар твой, едничка омайна родна реч.
1924
—————————–
САНКТ-ПЕТЕРБУРГ
Ела при мен в мъгла, Леила!
Пустинна пролет, марш назад!
Разперва зеленикави ветрила
градината пред дворцовия праг.
Орли пробляскват над горите.
Нева, подобно Лета, шумоли.
От лактите си там следи
остави Пушкин по гранита.
Леила, хайде престани,
недей да плачеш, моя пролет стара.
Към плаващия надпис погледни -
небесна риба сякаш се е спряла.
Във бледните петровски небеса
флотилии мъгли стоят в безветрие
и осмоъгълни павета брезови
все тънат в този златен прах.
26 май 1924
Берлин
—————————–
***
Откъде долетя? Каква ли мъка дишаш?
Защо от устните ти бледи вее мрак
и на море крилете ти миришат?
Отвърна демонът: „Ти гладен си и млад,
със звуци няма как да се заситиш. Сега
не пипай струните нестройни в този лад.
Най-висша музика е тишината. И тя
отгледала е теб. Узнай печата й
на камъка, в звездите, в любовта.”
Изчезна той. Бог озвучи душата ми.
27 септември 1924
Берлин
—————————–
СМЪРТ
Щом жизненият тътен жаден
се слее с тази тишина,
гост босоног, крилат и хладен
за мен ще долети в нощта.
Душата ми - писмо от мрака -
ще вдигне той от таз земя
и воден знак на светлината
ще търси през суетните лета.
Ще просияе туй, което
в съня си чувам и тая,
неизтриваем знак, изконен,
модел на райската душа.
О, моя смърт! Земята спяща
напускам плавно в светлина:
подобно лист от тежка маса
при полъх литнал със крила.
1924
—————————–
ГЕРБ
Едва отстъпи родната земя
и духна в мрака северният вятър,
като елмазен меч разсече небеса
и в облачния срез звезди изгряха.
Заклех се царствено да пазя
и спомена, и мъката по теб,
откакто герба на изгнание тогава
приех: в полето черно звезден меч.
24 януари 1925
Берлин
—————————–
КРУШЕНИЕ
В поля, под сумрачните сводове,
сред накълбилия се дим
на скорост минаха вагоните
след парния локомотив:
багажния - заключени, зловещи
сандъци над сандъците лежат
и хиляди обезумели вещи,
пробудени във тъмното гърмят -
и четири вагона спални
обшити със фенерен ред,
във мълнии прозорци огледални
повърхностното поприще горят.
Там щора кожена ще спусне
пристигналата рано дрямка в теб
и деликатно с тракане ще хрусне,
открила нужния напев.
И който не заспи, не ще откъсне взори
от задимената таванна кухина,
под лампа където пространството обходи
скрибуцащият лост за светлина.
Такава дреболия - винтче слабо
и изведнъж под малката глава
чугун побягнал, пръстен сплавен
напуска коловоза ти, съдба.
И ето в равнината нощна
като сърце почуква телеграф,
и хора на платформата се носят
със факли вдигнати във този мрак.
Такава жалост: нощ в роса,
а тук - останки, пламък, стон…
На машиниста стихналата дъщеря
сънува насип, страшен сън:
Там, изревали на завоя,
летяха вкупом колела
и двама ангели към гроба
подкараха невиждания влак.
Той, първият, подаде пара,
придвижи с кикот скърцащия лост,
сияейки в едно с пожара,
загледан в бягащата нощ.
А вторият, огняр крилати,
във люспи от стомана заблестял,
въртеше жадно черната лопата
и въглищата лумваха в пожар.
1925
—————————–
ИЗГНАНИЕ
Обзет съм от странни мечтания
в зори сред полутъмнина:
Дали Пушкин би бил изгнаник
сред нас ако беше сега?
Заточен в далечна пустиня,
той щеше да бъде обречен
„да чезне по здрачна Русия”
тъй, както веднъж си предрече.
А може би с нежност и гняв -
шумът от крила възкресил -
с напеви нечути света
от днеска сам би огласил.
Или пък така: във изгнание,
завършващ скиталчески път,
сърцето горещо с мълчание
покрил би великият мъж -
от страх да не снизи със песни,
с високите си песни сам,
тъгата дивна и чудесна,
тъгата по отминалия рай.
Но ако знаеше: в имение далечно
душица вярна сам-сама гори,
едно кандило в спалнята просветва,
старица до прозореца седи.
Изнемощяла тя ще го дочака!
Ще пламне къщният покой…
Той ще се спусне в скута й разплакан
и всичко, всичко ще й каже той.
1925
—————————–
ФИГУРИСТ
На леда да танцува се учи от музите,
от Терпсихора снежна… Погледни:
чернеещ брич, челото, скулите
и пламък от медала на гърди.
Той вие се под мълния елмазна
на полетелите в леда кънки,
разчупва се, расте звездообразно
същинско цвете, сякаш че кълни.
И на леда сияещ и копринен,
почакай, никне мигом слънчоглед -
не аз ли сам върху леда бродирах
със кънки стих, да заблестя пред теб.
Оставих аз една словесна шарка,
развила се във мимолетен цвят.
И утре разчертаната пързалка
безшумно ще смете отвесен сняг.
1925
—————————–
СЯНКА
При нас в града дойде на гости
пътуващ цирк за седем дни.
Тръбачите надуха мощно
блестящи огнени тръби.
И на площада някак странно
ний гледахме - синеещ мрак,
Свети Йоан и там пред храма
зяпачи струпани мълчат.
Тръбите затаиха дъх
и над безшумната тълпа
часовникът с куранти изведнъж
прегази тази тишина.
Пред катедралата на хълма
върху въже - опънат страх -
със дълъг прът в ръката тръгна
един сияещ акробат.
Курантов звън света оглася,
докато Господ в него вдига ръст,
и сякаш, в светлина прорастнал,
сам горе се облича в плът.
Стената катедрална в миг се белна
нащърбена и ослепителна от светлината;
подвижно върху нея легна
небесносиня сянката на акробата.
Все по-високо над резбата на портала,
до нишата със статуя и кръста,
тя, сянката, пристъпваше изгряла,
за равновесие понесла пръта.
Над кулата със циферблата,
подхванат от вечерна синева,
изчезна той на сянката с крилата
тъй прелестен, със трепетна душа.
Отново гръмнаха тръбите,
смешникът грубоват и вял
за подаяние премина,
окъпан във потта си цял.
1925
Шварцвалд
—————————–
ГОДИШНИНА
Дай Боже в тези дни от край до край
да ни облъхне благодат:
гаданото с любов на чаша чай
в чужбина да се сбъдне като факт.
Дори последният човек в света,
решил да помни наште времена,
във тези дни на шумни пиршества,
потрепващ от надежда и вина,
треперещ, слаб, в изнемощяло умиление
да се надигне. Не, о той е твърде стар:
изгнанието се разтапя в отчуждение
и нищичко не помни този юбиляр.
Ще спим и ний, минутните поети;
аз в частност тъй прекрасно ще заспя,
случаен ангел ще ме вземе на крилете си,
за да ме върне пак във родната земя.
Библиофил ли някакъв се крие
в списания покрити с прах
и в тях ненужни ще открие
набрани не от руси пак
купчина стихове, чувствителни романи
и статии за нашата старана,
как е живял Петров,
как странстваше Иванов
и как обичах аз - покорен ваш слуга.
Но подписът ми няма той да отбележи:
забравено е всичко, ала не е беда.
Е, хайде да поскитаме зазяпани по детски
в прелитащите влакове, във всяка светлина,
в неспирните задъхани преливащи движения.
Дай властните глупци да бранят този век
и гневно да упрекват среднощните движения,
които Бог дарува на мене и на теб.
1926
—————————–
ОТ ЩАСТИЕ НА ВЛЮБЕНИЯ НЕ МУ СЕ СПИ
От щастието влюбен не може да заспи.
Търговец побелял насън ще различи
в небето алено кран очертан
как бавно спуска клюн над трюма;
изгнаниците мрачни сякаш плуват
в мъгла със цвят на младостта.
Понесен от вълнение прекрасно,
където и да съм, от теб съм завладян,
едно ме вика и измъчва ежечасно:
на острова на масата с огрявано чело
шлифован мрак разпръсква мастилница оставена
и лист огрян трепти от светлина забравена
под купола на изумрудното стъкло.
А кръстом мислите, пустеещи отново,
лежи перото ми, чернееща стрела,
и с него недописаното слово.
1928
Берлин
—————————–
СНЯГ
О, този сняг! А по снега -
от валенки протяжен хрип -
върви задъхал се човек.
Набъбнал и усукан лед
ножове впива като вик
под стрехите. Снегът - блестящ.
Раняващ звук!
Шейните, бягащи зад нас,
петите хапят в този студ.
Ще седна и ще полетя
по стръмното, по гладкото:
прекрачил своята шейна
и впил се в ръкохватката.
Но щом споходи ме съня,
отново пак си мисля:
в свободно време може би
навярно ще ме навести
топло облеченото, непохватно
мое детство.
1930
Берлин
—————————–
НА НЕРОДЕНИЯ ЧИТАТЕЛ
Ти, светъл жител в бъдни векове,
на древността любител, в ден урочен
разтваряш антология от стихове,
забравени неправилно, безсрочно.
Облечен като шут ще бъдеш ти
според епохата ми фраково-сюртучна.
Послушай. Миналото - раковина звучна
с език на музи прелестно шепти.
Шестнайсет стиха в края със овал -
неясна фотография… Опитай
да пренебрегнеш слога остарял
и чистотата, със която писах.
Аз тук съм с теб. И ти не си свободен.
В гръдта ти скочих сам през този мрак.
От миналото в теб повява хлад…
Прощавай. Вече съм доволен.
1930
—————————–
ФОРМУЛА
Изгърбва се на стола
безпръстното палто.
Но мракът ме излъга,
съвсем не е палто.
Течение премина,
душата ми отнесе
като през серпантинов
прозорец надалече.
В отблясъци пропуснат
от медните котли,
раздут или разплескан,
кълбящ се във лули,
духът ми се менеше:
на пръстени безкрай
множеше се и вреше,
достигнал своя край
в кристално мъртво чувство.
От нищото дошло,
във стаята ми пусто
изгърбва се палто.
1931
Берлин
—————————–
***
Сам триъгълен, двукрил и безног, но
със закръглено дивно лице,
буква последна в безумна тревога
цялата стая облетя без да спре,
страшно детенце, сакат и небесен
гост, по погрешка попаднал при мен,
диво се мяташе в страх от човека,
а човекът се впи във стената смален,
все още със сватбена връзка бяла,
размахал ръка, отклоняващ лице
със същия ужас до вцепеняващ припадък:
само край него да мине поне,
дано излети, дано да намери
този прозорец, в неземния мрак
в синкава колба зад опитни двери
ангелът нощен подгънал би крак.
1932
—————————–
КЪМ РУСИЯ
Отвържи се от мене, изстивам!
Страшна вечер. Животът мълчи.
Тъй безпомощен съм. Умирам
ослепен от обидите ти.
Волно който веднъж те напуска,
вие волно по чужди била,
но сега в долината се спуснах,
приближи се щом смееш. Ела!
Аз от тебе съвсем ще се скрия
ще живея без име, готов
в свойте сънища да те отмина
и без сън да живея до гроб;
да пролея кръвта си, посечен
да не пипна и книга за миг,
да променям на всяко наречие
същността си, мой роден език.
Затова, о, Русийо, през сълзи,
през тревите с могилния прах,
през брези, затрептели от мълнии,
през любов, от която живях
с тези драги и слепи очи
пожали ме, недей да ме гледаш,
в яма въглищна пак не търси,
не напипвай живота ми тежък.
Колко мъртви години, столетия
горест, мъка, срамът все горчи -
вече късно е! - няма ответи
и душата не ще да прости.
1939
Париж
—————————–
ПОЕТИ
От стаята в сянка свещта преминава
и гасне. Следата в очите отплува, гори,
додето безвездната нощ очертава
докрай свойта същност сред клони в мъгли.
Ний тръгваме, време е - още сме млади,
със сънища нови, незнайни за никого.
Русия се къпе в незрими сияния
от римите фосфорни на последните стихове.
Нали се родихме с това вдъхновение,
живеем си мислехме, с книги растем,
безродните музи посяха съмнение
и днес вече тръгваме, за да умрем.
Дори не от страх, ей така, да обидим
със своята волност събратя добри.
А по-добре никога пак да не видим,
което е скрито за други очи:
тъги да не видим и прелести бели,
прозорци, потънали в пленника лъч,
смирени мечтатели във войнишки шинели,
небето високо със облачен кръст;
ни красоти, ни укори; ни деца мимолетни,
играещи шумно на жмичка във кръг,
кръжащи до края на дните ни летни,
до укора тежък на сетния лъч;
да, всичко, което измъчва, ранява;
рекламите плачещи тук на брега,
изумрудите речни в мъгливата пяна,
да, всичко неказано тук досега.
Ще хвърлим на прага световните поводи,
прекрачили в друга, незнайна страна:
пустиня ли, смърт или отказ от словото,
или пък мълчание на любовта.
Далечно мълчание на коларска пътека,
в цветя коловозът се губи сега,
мълчание родно - любов безнадеждна -
безгласна светкавица, неми зърна.
1939
Париж
—————————–
ДЕН КАТО ДЕН
Ден като ден. А паметта задряма.
Протяжна пролет - скука, хладина.
На дъното сянка внезапно зашава -
надигна се с ридание сама.
Защо ли плачеш ти? Аз не умея
горещи сълзи да теша. Тя зафуча
и как се вкопчи в мен трепереща,
ръцете й дано да издържат.
1951
Итака
—————————–
КАКВО ЛИ СЪМ ИЗВЪР ШИЛ ЛОШО ДЕЛО
Какво ли съм извършил лошо дело*
и аз ли съм развратник и злодей?
Аз, каращият този свят надменен
за теб, момиче бедно, да копней.
О, зная, че от мен се плашат всички,
Вълшебници изгарят като мен
и сякаш че отровени въздишки
умират на изкуството ми в плен.
Но как забавно е, че в края на абзаца
и на коректора напук, и на века,
на руско клонче сянката ще маха
от мрамора на моята ръка.
27 декември 1959
Сан-Ремо
—————————–
* Стих от „Нобелова награда” на Б. Пастернак.
—————————–
***
В широколистни и във борови гори,
под хермелиновите върхове
би станало по-сносно може би
позорното ни тежко битие:
еднообразно сигурно,
но без съмнение по-честно,
тук бедния си век бих преживял безименно,
далеч от нарцистичната си вечност.
10 юли 1965
Санкт-Мориц
—————————–
***
Може би към 40 години
нямам никакъв спомен за теб.
В миг без преход и без причина
посети ме в съня ми нелеп.
Мен, отвратеният като в болница
от живота ти минал, проклет.
Самоволно сладникава сводница
ме дари с този страшен късмет.
Но макар че отново с китара
пак се возим, „невесто добра”,
ти припомняш ми мъката стара,
за да кажеш: прибра ме смъртта.
9 април 1967
—————————–
ОТ СИВИЯ СЕВЕР
От сивия север
дойдоха тези снимки.
За всичко се разплаща
животът делово.
От пепелта възкръсва
познатото дърво.
Шосето Лужско ето го.
Домът с колони. Оредеж.
Отвсякъде почти
към себе си сам можеше
да се завърнеш ти.
Наистина е бивало
на този летен пясък
момченце в шепа мигащо
да носи пъстро лято:
от камъчето речното,
обшито с виолетово,
до стъкълцето матово -
зеленоватото,
донася то тържествено.
Ето го Батово.
Ето го Рожествено.
20 декември 1967
Монтрьо
—————————–
ПАСТЕРНАК
Обрати, епитети, дикция,
дори и стереоскопичността
сродяват го съдбовно с Бенедиктов
по стихове и по душа.
22 август 1970
—————————–
***
Гумильовския стих как обичах!
Но не искам сега да чета,
по следите на моята мисъл
бродят точно такива слова:
„Ще умра не във лятна беседка
от преяждане и топлина,
с пеперуда небесна във кепа
сам навръх планина ще умра.”
22 юли 1972
Курелия (Лугано)
