Фернандо Песоа

превод: Николай Тодоров

МАГАЗИНЧЕ ЗА ТЮТЮН

Не съм нищо.
Никога няма да съм нищо.
Не мога да искам да бъда нищо.
При все това нося в себе си всички мечти на света.

Прозорци на моята стая -
стаята на един от милионите, който никой не познава
(а и да знаеха кой е, какво биха знаели?) -
вие сте обърнати към мистерията на една улица,
която хора непрестанно пресичат,
една улица, недостъпна за всички мисли,
реална, невъзможно истинска, очевидна,
непознато очевидна за всички
с мистерията на нещата под камъните и съществата,
със Смъртта, която навлажнява стените и прави бели човешките коси,
със Съдбата, която управлява колата на всичко по пътя на нищо.

Днес съм победен, сякаш вече съм знаел истината.
Днес съм озарен, сякаш още малко и ще умра;
и имам едно-единствено братство с нещата:
това на едно сбогуване, както се превръща
все тази къща и все тази страна на улицата
във върволица от вагони на влак, които потеглят с изсвирване,
прозвучало от вътрешността на моята глава,
и едно разтърсване на нервите ми,
и едно скърцане на кости при заминаването.

Днес се чувствам объркан като някой,
който е обмислял, достигал до мнение и забравял.
Днес част от мен тегне към лоялността, която дължа
на магазинчето за тютюн от другата страна на улицата
като нещо реално по външност,
и усещането, че всичко е сън, като нещо реално по външност,
и усещането, че всичко е сън, като нещо реално по вътрешност.

Провалих се във всичко.
Вероятно понеже не си поставих никаква цел, всичко се оказа нищо.
Обучението, на което ме изпратиха, ме подтикна
да се измъкна през задния прозорец на къщата.
Отидох в полето и взех със себе си големи очаквания.
Но намерих само треви и дървета
и когато имаше хора, те бяха като вече познатите.
Отдалечавам се от прозореца и сядам на един стол.
Ще мисля, но за какво ли?
Какво знам за онзи, който ще бъда, когато не знам кой съм сега?
Дали ще бъда това, което мисля?
Но аз мисля да бъда толкова много неща!
А има толкова много, които мислят да бъдат същото,
че вече не могат да бъдат това!
Навярно гений? В настоящия миг
сто хиляди мозъци се приемат за гении като мен,
а историята - кой знае? - може би няма да отличи
измежду тях ни един
и ще има само бунище от толкова бъдещи завоевания.
Не, не вярвам в себе си.
Във всички лудници има изгубени луди с такива убеждения!
А аз, който нямам никакво убеждение,
дали съм повече или по-малко убедителен?

Не, нито в себе си…
В колко мансарди и не-мансарди по света
има в тези мигове толкова самопровъзгласили се гении,
унесени в толкова много мечти?
Колко високи, благородни и просветни въжделения
(да, наистина високи, благородни и просветени!) -
кой знае, може би осъществими? - никога няма да видят
светлината на истинско слънце,
нито ще намерят някой, който да ги чуе и да ги приеме?
Светът е за онзи, който се ражда, за да го завладее,
а не за онзи, който мечтае, че може да го завладее,
дори да е прав.
Мечтал съм повече дори от Наполеон,
но мечтите така си и остават.
Протягал съм се да прегърна към своята възможна гръд
повече човечества дори от Христос.
Премислял съм тайно повече философии, отколкото
е написал който и да било Кант, и неспирно ги нося.
Но съм - и навярно винаги ще съм - онзи от мансардата,
макар и да не живея там;
винаги ще съм онзи, който не е роден за нещо такова;
винаги ще съм онзи, който имаше просто някакви качества;
винаги ще съм онзи, който изчакваше да му отворят вратата
пред една стена без врата
и в кокошарника пя кантика на Безкрая
и чу Божия глас в един кладенец с гърло покрито.
Да вярвам в себе си? Не, в нищо.
Нека природата посипе главата ми в плам
със своето слънце и своя дъжд, както и вятърът,
който се спъва в косите ми,
и останалото, което дойде - ако дойде, ако трябва да дойде,
или ако не дойде насам.
Ние сме сърдечни роби на звездите
и завладяваме целия свят,
събуждаме се в покоя на своето ложе -
а той е мрачен;
надигаме се - а всичко е чуждо;
и излизаме от къщи и там са всички земи,
планетата, слънчевата система,
Млечният път и Неопределеността.

(Яж блокчета шоколад, малката,
яж блокчета шоколад!
Виж, че няма нищо по-метафизично на света от тях;
виж, че всички религии ни учат само за сладостта.
Яж, мъничка и оцапана, яж!
Дано един ден и аз ям блокчета шоколад със същата
истинност, с която ти ядеш!
Но мисля - също и когато сваля станиола, който е хартия от метал, -
и хвърлям всичко по пода, както хвърлих живота.)

Но поне от горчивината на това, което никога няма да бъда,
остава тихото
и бързо калиграфско изписване на тези стихотворения -
открехната врата към всичко сред Невъзможността.
Но поне посвещавам на себе си едно презрение без сълзи,
което най-малкото е благородно в широкия жест при захвърляне
на мръсната дреха, която съм,
без да имам роля за преминаването на нещата,
и си оставам у дома без риза.

(Ти, която утешаваш,
която не съществуваш и затова утешаваш,
или гръцка богиня, замислена като статуя, която да диша с живота,
или съпругата на патриций, невъзможно благородна и злочеста,
или принцеса на трубадури, изтънчена и престорена,
или маркиза от осемнайсетия век с предизвикателно деколте, но и недостъпна,
или прочута кокотка от времената на нашите прадеди,
или не знам какво там нещо модерно - не си го представям добре -
всичко това, каквото и да е, каквото и да си,
ако може да ни вдъхнови, нека ни вдъхнови!
Изпразнено ведро е сърцето ми.
Тъй както зоват духове тези, които зоват духове -
сам себе си призовавам и не намирам нищо.)
Доближавам се до прозореца и виждам улицата -
тя е съвършено ясна и открита:
виждам магазините, виждам тротоарите, виждам колите,
които минават,
виждам облечените същества, които пресичат пътищата си,
виждам кучетата, които също съществуват,
и всичко това ми тежи като присъдата на изгнаник,
и всичко е чуждо като всичко.)

Живях, обичах, учих се и дори вярвах,
а днес няма дори един просяк, на когото да не завиждам
само за това, че не е мен.
Виждам дрипите на всеки един от тях, а също и раните, и лъжата,
и мисля: можеше и никога да не си живял, обичал, учил се, вярвал
(защото е възможно да се създава реалност от всичко това,
без да правиш нищо от него);
може да си съществувал толкова сам, колкото и един гущер, на когото
отрязват края на опашката,
и остава само този край, който се извива далече от него.

Сторих от себе си, каквото не знаех,
а това, което можех да направя, не направих.
Маската, която си сложих, беше погрешна.
Веднага ме разпознаха като някой, който не съм, и не го отричах,
и се изгубих.
Когато пожелах да си сваля маската,
тя бе залепнала за лицето ми.
Когато я свалих и се погледнах в огледалото,
вече се бях състарил.
Бях пиян, не успях да нахлузя доминото, което си бях свалил.
Захвърлих маската и заспах в съблекалнята,
като куче, насърчено от управата
заради кротостта си,
и ще напиша тази история, за да покажа, че съм възвишен.

Музикалната същност на моите непотребни стихове -
кой би могъл да я намери като нещо, което съм направил,
за да не остана завинаги пред магазинчето за тютюн отпред,
тъпчейки съзнанието, че съществувам,
като килим, в който се спъва пияният,
или като рогозка, която циганите са откраднали,
а тя не струва нищо.

Обаче собственикът на магазинчето за тютюн се показа през вратата
и остана на вратата.
Гледам го с неудобството на едва извърнатата си глава, но не спирам,
гледам го с неудобството на душа, която зле разбира.
Ще умре той, ще умра аз.
Той ще остави табелата, аз ще оставя стиховете си.
В определен момент ще умре табелата, а също и стиховете.
След този момент ще умре улицата, на която е стояла табелата,
и езикът, на който са били написани стиховете;
след това ще умре въртящата се планета,
на която се е случило всичко това.
На други сателити от други някои системи нещо като хора
ще продължи да прави неща, подобни на стихове, и да живее
под неща, подобни на табели,
винаги едното нещо срещу другото;
винаги едното толкова непотребно нещо, колкото и другото;
винаги невъзможното - толкова глупаво, колкото реалното;
винаги мистерията на толкова истинско дъно,
колкото сънят за мистерията на повърхността;
винаги това или винаги друго нещо
или нито едното нещо, нито другото.

Обаче един мъж влезе в магазинчето за тютюн
(може би, за да си купи тютюн?)
и приемливата реалност внезапно се спуска връз мен.
Понадигам се енергично, убеден и очовечен,
и ще опитам да запиша тези стихове, в които казвам противното.
Запалвам една цигара, докато обмислям написването.
Следвам дима като път, предначертан за мен,
и се наслаждавам в един прочувствен миг на осъзнаване
на освобождаването от всички мисловни представи
и съзнанието, че метафизиката е следствие
от това, да се чувстваш неразположен.

След това се отпускам назад на стола
и все така пуша.
Докато Съдбата ми позволява, ще продължавам да пуша.
(Ако се омъжа за дъщерята на моята перачка,
може би ще бъда щастлив.)
Осъзнавам това и се изправям от стола. Отивам до прозореца.

Мъжът е излязъл от магазинчето за тютюн
(може би е сложил рестото в джоба си?)
Ах, аз го познавам: това е Естевес, без метафизика.
(Собственикът на магазинчето за тютюн е дошъл до вратата.)
Като че по божие внушение Естевес се извърна и ме видя.
Помаха ми за „довиждане” с ръка, а аз му извиках:
„Довиждане, Естевес!”, и Вселената
ми се съгради отново без идеали и без надежда,
а собственикът на магазинчето за тютюн се усмихна.

НА ВОЛАНА НА ЕДИН „ШЕВРОЛЕТ”,
ПО ПЪТЯ ЗА СИНТРА

На волана на един „Шевролет”, по пътя за Синтра (1) ,
на лунна светлина и към съня, по пустия път,
шофирам сам, шофирам почти като на разходка, и даже
ми изглежда (или се опитвам да ми изглежда),
че съм на друг път и в друг сън и дори сред друг свят,
че вървя, без да съм оставил назад Лисабон и без Синтра отпред, но…
натам вървя. Какво друго трябва да прави някой,
който може единствено да продължава?

Ще прекарам нощта на Синтра, понеже не мога
да я прекарам в Лисабон,
но когато стигна на Синтра, ще съжалявам,
че не съм останал назад, в Лисабон.
Вечно това безпокойство без никаква цел и причина,
без никаква връзка,
вечно, вечно, вечно
тази прекомерна душевна тревога за нищо -
по пътя за Синтра, или по пътя в съня, или по пътя на живота…

Колата, която ми дадоха на заем, се вслушва
в подсъзнателните ми движения на волана и препуска.
Усмихвам се на символа, когато си го помислям, и завивам надясно.
Колко много от нещата са заели на мен! И с тях следвам света!
Колко много от нещата управлявам като свои!
Колко от всичко, което са заели на мен - горкият аз! - съм самият аз!

Отляво има една колиба - да, една колиба, съвсем до пътя.
Отляво е откритото поле, като луната в далечината.
Колата, който допреди малко сякаш ми даваше свобода,
сега е нещо, в което съм затворен,
нещо, което мога само да управлявам, когато съм затворен в него
и над което имам власт само ако се присъединя към него,
ако то ме присъедини…

Отляво, там, назад, е скромната колиба - повече от скромна!
Животът там навярно е щастлив, само защото не е моят.
Ако някой ме е видял от прозореца на тази колиба,
навярно се е размечтал, мислейки: „Този явно наистина е щастлив”.
Навярно за момчето, което е надзъртало през прозорците на тавана,
съм останал (заедно с моя зает автомобил) като сън, като истински вълшебник;
навярно за момичето, което е чуло двигателя и е погледнало
през прозореца на кухнята,
притежавам нещо от принца, на когото принадлежи цялото нейно сърце,
и ще ме гледа с крайчеца на окото си през прозорците,
докато не изчезна зад завоя.

Ще оставя ли сънища подир себе си, или автомобилът ще ги остави?
Аз, водачът на заети автомобили, или автомобилът,
даден назаем, който управлявам?

По пътя за Синтра, на лунна светлина, сред тъгата,
пред полетата и нощта,
карайки безутешно един даден назаем „Шевролет”,
се изгубвам по бъдещия път - изчезвам в далечината, която достигам,
и във внезапното, ужасно, жестоко, необяснимо желание
ускорявам…

Но моето сърце остана в този насип, от който избягах,
когато го видях, без да го виждам,
на вратата на колибата -
сърцето ми, което е празно и тупти,
сърцето ми, което недоволно се свива,
сърцето ми, което е по-човешко от мен самия
и отмерва по-точно от самия живот.

По пътя за Синтра, близо до полунощ, на лунна светлина, на волана,
по пътя за Синтра, - каква умора от собственото ми въображение! -
по пътя за Синтра, все по-близо до Синтра,
по пътя за Синтра, все по-малко близо до мен…

5 май 1928 г.

—————————–

1. Синтра е името на град, област и планина близо до Лисабон. - Б. пр.

В КРАЯ НА КРАИЩАТА…

В края на краищата най-добрият начин да пътуваш е да чувстваш.
Да чувстваш всичко по всички начини;
да чувстваш извънмерно всичко,
понеже всички неща са в действителност извънмерни
и цялата реалност е една извънмерност, една жестокост,
една необичайно ясна халюцинация,
която всички заедно преживяваме с ожесточение на душите -
центърът, към който ни теглят странните и стремителни сили
на човешките духове в съзвучните си сетива.

Колкото повече чувстваш, колкото повече чувстваш
като че отделни хора,
колкото повече самоличности притежаваш,
колкото повече интензитет и пронизителност изпитваш,
колкото повече едновременност има между всички тях,
колкото повече единство на различията
и разпръснатост на вниманието -
този, който с проявява, чувства, живее и съществува,
толкова повече ще притежава
от всеобщото съществуване на Вселената,
толкова повече ще бъде изпълван от цялото външно пространство,
толкова повече ще става подобен на Бог, който и да е Той;
защото който и да е той, несъмнено е Всичко,
а извън Него има само Него, а Всичко за него е малко.

Всяка душа е едно стъпало към Бог;
всяка душа е коридор-вселена към Бог;
всяка душа е река, течаща по границите на Външното
към Бог и в Бог с упорит ромол.

Sursum corda! (2) Издигнете душите! Цялата Материя е Дух,
защото Материя и Дух са едва различимите звания,
дадени на голямата сянка, която пропива във Външното на съня
и се слива с Нощта и Мистерията на Извънмерната вселена!
Sursum corda! Посреднощ се събуждам и тишината е велика,
а нещата са кръстосали ръце на гръдта си
и наблюдават с благородна тъга отворените ми очи,
които ги виждат като неясни нощни предмети
в чернотата на нощта.
Sursum corda! Събуждам се посреднощ и се чувствам различен.
Целият свят, в своята обичайна видима форма,
почива в дъното на един кладенец и издава объркан шум -
заслушвам се и сърцето ми се разридава във велик страх.

Sursum corda! О, Земя, провесена градино,
люлка, която люлее разпиляната душа на извънмерното човечество!
Раззеленила се и разцъфнала майко, свежа през всичките години -
всичките години на пролет, лято, есен и зима;
всичките години, в които празнуваш с препълнени ръце
Дионисиевите празници
в един ритуал, който предхожда всички значения;
в един велик и буен култ по планините и улиците!
Велико сърце бие в оголената гръд на вулканите;
велик глас се пробужда във водопадите и моретата,
велика пияна вакханка на Движението и на Промяната,
която усърдно разлива зеленина и блясък -
твоето собствено тяло от земя и скали, твоето покорно тяло,
твоята собствена изменчива и вечна воля!
Майко нежна и единодушно с ветровете, моретата и полята;
замайваща майко ведно с ветрищата и циклоните;
своенравна майко, която раззеленява или изсушава
и всява смут в самите сезони, и обърква
с нематериална целувка
слънцата и дъждовете и ветровете!

Sursum corda! Наблюдавам те и целият съм химн!
Всичко в мен - подобно на спътник на твоето
забързано, лъкатушно и съкровено въртене -
се сторва на мъгляв пръстен
от усещания неясни и накъсани
около подутата ти и трескава вътрешна фигура.

Завладей с цялата си мощ и сила на избликнал огън
сърцето ми, което към теб е отворено!
Като меч, който пронизва вдигнатото ми в екстаз същество,
пресичам с кръвта си, с кожата и нервите,
твоето неспирно движение, вечно към самата теб.

Аз съм объркана планина със сили, изпълнени с безкрайност,
и се протягам във всички посоки и на всички страни в пространството;
Животът, огромното нещо, което всичко улавя и всичко слива,
и кара всички сили да воюват вътре в мен,
и да не излязат от мен, да не разбият съществото,
да не разчупят тялото ми,
да не ме хвърлят като бомба от Дух, която да бъде взривена
с кръвта, на която е вдъхнат дух, с плътта и душата посред звездите,
отвъд слънцата на други системи
и на отдалечените сияйни небесни тела.

Всичко, което е в мен, се стреми отново да стане всичко.
Всичко, което е в мен, се стреми да ме разпилее по земята -
онази върховна земя, която не е нито нагоре, нито надолу,
а над звездите и над слънцата, над душите и над телата,
заради изкривеното владеене на нашите сетива за вникване.

Аз съм издигащ се пламък, но се издигам надолу и нагоре -
издигам се по едно и също време на всички страни;
аз съм кълбо от експлозивни пламъци, които търсят Бога и горят
обвивката на моите сетива: стената на моята логика,
и на моя ограничен и скован от лед разум.

Аз съм огромна машина, която се движи с огромни ремъци
и от която виждам само частта, която се свързва с цилиндрите -
останалото стига по-далеч от сияйните небесни тела,
по-далеч от слънцата,
и изглежда, че никога не стига отново до цилиндъра,
от който тръгва…

Моето тяло е център с великолепно и безкрайно колело,
което неспирно се движи около оста си,
пресичайки се във всички посоки с други колела,
които проникват на свой ред едно в друго и се смесват
(понеже това не е в пространството
а незнайно къде в него, по друг начин - Бог).

В мен са затворени и завързани за земята
всички движения, които съставляват Вселената:
прилежната ярост, заедно с тази на всеки атом;
разгорялата се във всички пламъци ярост, редом
с гнева на ветровете;
яростната пяна на всички потекли реки;
дъждът, подобен на камъните на катапулти
на огромни армии от джуджета,
които се крият в небето.

Аз съм забележителна оживеност, която е задължена
да бъде в равновесие в тялото ми, за да не препълни душата.
А ти ръмжи, избухвай, побеждавай, разбивай, гърми, разтърсвай,
вий, трепери, разпенвай, раздухай, насилвай, тормози,
погубвай се и се възнасяй, обкръжавай се и се живей,
разчупвай се и се измъквай;
познай с цялото ми тяло цялата Вселена и Живота;
разгори съществото ми с всички отблясъци и светлини;
означи с цялата ми душа всички отблясъци и огньове,
надживей ме в моя живот във всички посоки!

—————————–

2. Издигнете сърцата си! (лат.) - Б. пр.