Николай Шипилов

превод: Дафинка Станева

***

В Родината си съм изгнаник
ден и година, десет, двеста.
Животът - все променлив, странен
лети в целта, а аз - на място.

Мен вещите ми - две-три чанти.
И вещи сънища ме дразнят.
Със стан съм тънък аз, изгнаник.
За мен Родина си и празник.

Как ни извиваше, въртеше
животът в дупки и вертепи.
Безсилни две тела и грешни,
нас, емигранти от совдепа*!

Прозорците на чужди къщи
ни мамеха. Стените - ледни.
Не променихме свойта същност,
гребяхме към целта заветна.

О, Господи, не ме затривай
мен - емигрант в Родина дивна.
Но от сезонни ветри стине
гласът, въпиещ сред пустиня.

—————————–

*совдеп - съвет на работническите, войнишките и селските депутати; по-късно придобило презрителен нюанс.

—————————–

***
Я - эмигрант в своей Отчизне,
День, год, и десять лет, и двести.
Жизнь все причудливей, капризней
К цели летит, а я - на месте.

Вещи - портфель, да две котомки.
Вещие сны ночами дразнят.
Я - эмигрант со станом тонким.
Ты мне и Родина, и праздник.

Как нас крутила, как вертела
Жизнь от притона до вертепа -
Два потерявших силу тела,
Двух эмигрантов из совдепа!

Окна чужих домов манили,
Стены чужих домов не грели.
Но мы собой не изменили
Шли мы, гребли к заветной цели.

Господи, не дай меня в трату,
Милой Отчизни эмигранта.
Но на ветрах сезонных стинет
Глас вопиющего в пустыне.