Литературен свят

ЩОМ НЕСГОДАТА В ПЪТ ТЕ НАСТИГНЕ…

Из подготвената за печат в изд. „Фабер”
книга „Ябълки от детството”

***

Щом несгодата в път те настигне,
щом не можеш мъката победи,
в меката есен, тиха и мирна,
бързо при извора мой се яви.

Зад него - белеещ храм,
гробище каменно.
Този забравен край
Русия ни е оставила.

Щом очите ти в миг замъгли влага,
от извора ги наплискай с вода.
Можеш да плачеш така до премала:
кой ще узнае кое е сълза?

Виждаш ли, там прелетяха жерави?
Хоризонтът стопи техния вик.
… Щом си болен, прикован към постеля,
дано сънуваш извора целебен в миг.

Зад него - белеещ храм,
гробище каменно.
Този забравен край
Русия ни е оставила.

1975 г.
с. Рябчовск

***

Стене фъртуната, как тъжно стене…
Омръзна ми тягостната мъгла,
какво от Ной, от потопа библейски,
между мене и теб се простря!

Уморен към стъклото се скланям
и втренчен в нощната пустота,
като Магдалина прозряла се кая,
че няма да се върне пролетта.

Съзнал, че и рано, и късно боли,
щом душата премине този есенен свод,
изтривам прозоречните звезди,
както Господ - моя грешен живот…

15 март 1975
гр. Елиста

***

Сякаш не са се къпали век,
потънаха до теме върбите.
А разливите в пролетния ек
не са всъщност реки велики.

Не мога радостта си да скрия
от синята вода без окови.
… Помагайте хората да се разливат
през бреговете си тесни, сурови.

6 април 1976
гр. Елиста

***

Любовта към живото не ще наруша.
Живота си с любов ще окриля.
Ето оголвам глава и душа
пред вашата скръб, жерави мили.

Любовта ми излишна е само за вас.
И отчаян поисках да разбера:
Как се случи така в този час,
че от мене отлитате вие сега?

Не ви ли чаках аз през пролетта?
До срещата не преброих ли дните?
А сега се носите над тази земя,
доказвайки, че не съм ви прилика.

Защо? Не е ли ваше ридание
душата ми - кърваво зарево.
Хвърлете ми вместо подаяние
на прощаване топло перо.

9-10 юни 1977
гр. Полярни

***

Аз мъжество не учих сред мъжете,
на мъжество се учих от конете.
От тези, знаете ли, кранти свлечени!
Гръбнака им пречупват всеки ден,
раздират устните им всеки ден,
а те хриптят, докрай обречени,
но все вървят срещу браздата!

4 юли 1977
гр. Полярни

***

Никой не е щастлив в самота.
Сирачеството измъчва всички.
Ненапразно по дърветата бдят
напъпили весело братята листи.

Природата отсъди така,
потвърдила мъдростта си навек:
на всяка клонка не по една,
цяло семейство пъпки по ред.

И щом някой с жестока ръка
пред пролетта извърши грях,
трябва обречената самотна душа
да разцъфти за всички тях.

6 януари 1979
с. Рябчовск

***

Многолик е човекът, о, да.
Тази истина как да оспориш.
Човекът всъщност е зоопарк
и разсеян пазач в него броди.

Странен е този пазач, изумен.
Ако кажеш, не ще ти повярват.
Не говори със теб, нито с мен,
но зверовете с него приказват.

Ще запуши, ще седне просто така,
така за нищо ще поговори…
Нормално, но старият чудак след това
невинаги след себе си ще затвори.

Тогава навярно, загадъчно тих,
ще литне, сякаш феникс въздушен.
Приеме ли образ на тигър лих,
всичко може да ни се случи.

За оглед пазачът провлачва крака -
слонове, тюлени и китове.
… А в мен бяла мечка разтърсва глава,
задушавайки се от хрипове.

31 януари 1979
с. Рябчовск

***

Сън ли бе, или наяве?
Помня облаци на ята,
някой подгонен (аз ли - предаден)
да избяга искаше от врага.

Те бяха много. Цяла верига.
Всеки със храброст в гърди.
Всеки опазил в лика си грижливо
чувството, че не е един.

Отпред куршуми, отзад поля
с мирно цъфтяща елда.
Ако се вдигна - ще изригне земя,
светът ще затихне за мене.

Небето сияеше от изворна вода,
небето вещаеше буря.
Предлагаха ми много неща:
всичко, без свободата изгубена.

Предлагаха ми да вдигна ръце…
Изправих се, стъпвайки в елдата.
На мушка ме взеха всички мъже,
предвкусвайки как ме погребват.

Стъпка назад. Вървя, без да дишам,
на втора не се надявам.
Помня - молих се, помня - тичах,
чувствах, че побелявам.

Паднах под бора с душа заридала…
Той кимна глухо - наслука.
А някъде близо, нищо не видяла,
кукувица ме закука.

1979
с. Рябчовск

***

Безсмислени са думите за доброта,
щом по-далеч от тях и не избяга.
А вятърът, целунал ме сега,
целува и болника от проказа.

Щом птици, зверове природата сроди,
за любовта си тя ще ни напомни.
И този извор пилигрим ще напои
и мен, и праведника, и бездомния.

От лихи хора плачещи брези
за хората добри си мислят бедните.
Те пазят в сянка, който ги гори,
и онзи, който им преряза вените.

А птици, птици! Зимата ли стене,
излитат вече, викат в полет бърз:
на гледащите шапките ще снемат,
на поглед близо до самата смърт.

Природа-майко, приеми ме ти,
готов съм с любовта си да ти служа.
Но не като звезда в небесни висоти,
като вода за всеки отпътувал.

1980
с. Рябчовск

МОЛИТВА

Прозрял необратимо късно,
октомври среднощен се молеше,
че живото лято безпътно е
и кленови сълзи отронваше.

Божествен мотив… Светилата
разпръснаха тежкия мрак.
Дървета - монах до монаха
се вслушваха в звездния псалм.

Кандилото блестящо на луната
димеше в облачния креп.
Отстъпи даже пустотата
и стихна някъде далеч.

И пренареждайки листата,
шептях отчаяни слова:
- Очисти ми, Боже, Ти душата!
Защо е мъртва тя сега?

С хармонията, в мен избликнала,
от всичките страни огласян,
пееше: „Да се извиси молитвата…” -
хорът на крайпътните монаси.

19 август 1981
Преображение Господне,
Свято-Духов манастир,
гр. Вилнюс

***

С красота октомврийска посипана,
затихна гората във порив висок.
Предсмъртно само трепетликата
тъга разпръсна в миг без брод.

Света от красота спасявайки,
зовейки час на разкаяние,
се вдигна вятърът Исаев и
разголи всички горски състояния.

Какъв разкош, природата се кае,
измъчвайки подобна красота! -
с езици в кръв недоразбрани
пътеката пророческа замря.

И уморен с пророчества да спори,
по изгрев вятърът бе пак незрим.
…Безгрижно кленчето бърбори
на предпоследния си свят език.

26 август 1981
Свято-Духов манастир,
гр. Вилнюс

***

В този час, в среднощен плен
на фъртуни жални,
отдръпнете се от мен,
врагове, другари.

Ту виелица в нощта,
ту пък вият вълци.
Ни кандило, спи свещта,
мрак душата пълни.