Константин Петканов

За Сергей Румянцев на прилягат неговите собствени слова: „Поетът - истински свободен - е смел, безстрашен и правдив.” И наистина неговите стихове го характеризират като смел син на селото.

Един безспорен талант, който предпочиташе да се бори срещу всяка неправда, да я пронизва със стройни словесни стрели и да жигосва всички врагове на българския селянин, отколкото да търси вечното и безсмъртното.

Времето беше тежко, непоносимо. Три безсмислени войни - три дълбоки и смъртоносни рани в снагата на народа. Дойде катастрофата. Тя роди справедливия гняв в народното сърце и тоя гняв създаде и раздвижи земеделската стихия срещу виновниците. Тази стихия роди и Сергей Румянцев.

В неговия опростен, строен стих има: нападки, жигосване, бунт, отричане на политическите безумци, възторг, преклонение и обич към народа и всички ония, които честно и предано служат на свободолюбивия и правдив български селянин. Румянцев се стреми да остане изцяло с душа и сърце във всички болки на измамения, ограбен и пожертван селянин.

Румянцев няма време да чака. И затова е винаги в първите редици - челник, вдъхновител и борец. Той се гневи, заканва, но в тия пориви не личи нито злобата, нито отмъщението. И тук Румянцев остава верен син на селото. Заплашва, но не насилва, сочи жертвата, но не я предава на палача. Защото народът е всичко - той е солта на земята и е нравствеността, но не и безнравствеността. Той не е и не може да бъде убиец, а само убиван.

За Румянцев пътят на селянина е определен. Той го завеща на младите: „… и посред бури в блян лазурен за слънце няма ний да спрем.”

И тъкмо тоя копнеж за слънце придаде на пламналия му стих безстрашие и правдивост, които предизвикаха черните палачи на народа да посегнат и на неговия светъл, чист, възторжен и любвеобилен живот.

Погубиха го не като враг, а само като син на народа.

А всяка народна жертва е свята, велика и незабравима.