(писмо до учителка по руска литература за началото на новата учебна година)

Владимир Крупин

превод: Диана Павлова

Въпросите, повдигнати от Вас, далеч не са лични. Възмутили са Ви думите ми, че запазвайки на писателите правото им да ни учат, не мога да призная никой от тях за житейски авторитет. Вашата влюбеност в литературата е така дълбока и искрена, че аз изглеждам като варварин, когато (причислявайки се сам към редиците на писателите) говоря за тях „недобре”, както Вие пишете. И още повече за класиците. Но аз държа на думите си.

„Литературата е учебник за живота” – пишете Вие. Ни най-малко. Това твърдение причинява много вреди. Ако литературата отразява живота, то защо да подражаваме на отражението? А също и на пречупеното през съзнанието на автора. Тоест на изопаченото. На изтълкуваното от простосмъртен, грешен човек. Да, талантът… Да, способността да пишеш. Но талант се дава и от злото, има талант не само от Бога. От къде е злото в света? Бог го е допуснал, за да има какво да прозрем, за да се преборим с него. Можем да вярваме само на Бога, във всичко друго трябва да се съмняваме, да го откриваме чрез разума си. Литературата, особено в Русия, има влияние повече откъдето и да било другаде, на какво се дължи това? На православното уважение към Словото. Бог е въплъщение на словото. Изреченото слово е вече скъпоценност, а написаното и напечатаното – още повече. Но Словото, дадено ни за Богообщение, за молитви, за да формираме мислите си, се е превърнало с времето в средство за обслужване не на духа, а на душата, т.е. на чувствата. А дух и душа не са едно и също. Казвам това, защото Вие постоянно говорите за духовността на литературата. Къде е тя в художествената литература? Едва-едва нейното слабо мъждукане се забелязва там, където писателят говори за приобщаването на хората към църквата.

А сега за спасението. За какво живеем? За да се спасим. Кой ще ни спаси? Господ Бог. Как да стигнем до Него? Само чрез Иисус Христос, със Светия Дух. Всички останали пътища са изпробвани, извървени и пагубни. Щастлив е руският писател – и досега го причисляват към властителите на духа и го слушат. Литературните десанти, лермонтовите, пушкинските дни, най-различните срещи на пишещите и четящите са живи благодарение именно на четящите. Именно от писателите всеки иска да чуе отговорите на въпросите: как да живеем, какво да очакваме от живота? И на какво ни учат писателите? По-добре да попитаме: на какво са ни учили, понеже отговорът на този въпрос се съдържа в произведенията на самите писатели. Онези, които са повлияли на умовете, са влезли в историята на литературата, в училищните и университетските програми. И днешните ще станат минали и ще се наредят сред тях.

От къде е започнало оскверняването на Словото? От Петър? От Екатерина, възторгвала се от Русо, Д‘Аламбер, Дидро, Волтер? От Прокопович? Радищев? Новиков? Да си спомним за Фонвизин и Карамзин, които предупреждаваха за инфектирането със заразата на развлекателността на изкуството. Именно така допълзява бесът на удоволствието. Тихо, ласкаво. „Не трябва всичко да е сериозно, трябва и да си почиваме, да се развличаме, не може всичко да е проповеди, нотации, назидания, трябва да има нещо и за душата: по примера на „просветена” Европа. А ние за Европа никога не сме били пример. И няма да бъдем. А и не трябва. Ние сме себе си. На Запад знанието за нас е така примитивно, приблизително, че е безполезно даже да се разстройваме. Цялата причина за неразбирането е в различното ни отношение към Бога. Католическото и несъгласното с него протестантско учение принизяват религията до правила за житейско поведение, отнасяйки се към Бога като към нравствен учител. За нас истината е Иисус Христос, смисълът на живота ни е в отричането от земните блага, докато за Запада комфортният живот на земята е основното в съществуването на тамошния човек.

Господ е безсмъртен – това е главното в православието, ето защо имаме толкова много мъченици за вярата. И ето защо с такъв успех се ползват литературните герои – борци. Но за какво се борят те? За народа? А това нужно ли е на народа? Внушили са ни, че – да – нужно е. Без Русо нямаше да има Толстой, без Чернишевски – Ленин. Подобното е раждало подобно. На Бог или на мамона е служило Словото? Уви, по-често на мамона.

Даже най-добрите сред пишещите са се проваляли, хващали са се в дяволските мрежи. Още преди „Демон” Лермонтов се е заигравал с него: „Може би, в страна, където не знаят измама, ти ангел ще бъдеш, аз демон ще стана. Ще забравиш клетвите, скъпа, за предишния приятел е цялото щастие на рая.” Да, така е написал. А в “Пирът на Асмодей” той пак от името на демона докладва на “главния”: “На твоята маса ще донеса виното на свободата; никой не може да утоли жаждата си със него. С него се опиха земните народи и започнаха короните на парчета да трошат”.

И това „вино на свободата” – точно то е опиянението, в което се е намирала литературата, а махмурлука от това вино караме и досега. Каква е противоотровата му? Смирение. “В пясъчните степи на арабската земя три горди палми високо расли”: “Високо расли” – потресаващо казано, на какъв друг език ще го кажеш така? Но! “И възроптаха трите палми срещу Бога”. Какво става по-нататък? Дошъл керван, и “едва сумракът падна на земята, заудря брадвата по жилавите им корени. Отсечени бяха телата им после и бавно горяха до сутринта в огъня”. И какъв е финалът? “А сега всичко е пусто и диво наоколо”. Това не е за трите палми, за нас е.

Прекомерната гордост води към метеж, ропотът – към гибел, недоволството от съдбата – към нещастие. Прекомерната гордост е майка на пороците. Но и унинието е грях. Мъката, тъгата – това е хула към Светия Дух. Един стих на Андрей Бели, посветен на отец Павел Флоренски гласи: „Тъга! Внимавайте с тъгата, мои братя… в тези дни съдбовни”.

„Дни съдбовни” – началото на века. Малко преди 1917 година, преди „трънения венец на революцията”.

Ако сме имали велика литература, както свикнахме да се гордеем, защо имахме велики сътресения? Литературата стана „велика”, защото описа великите сътресения. А дотогава какво е правила? Дотогава ги е навличала. Как? Поднасяла е частните случаи на безправно положение на човека като всеобщи. Предизвикала е гняв към правителството, към царя. И всичко, защото е работила за дявола.

Да вземем „сребърния век”. Вие пишете, че „сребърният век” е трябвало да премине в „златен” по логиката на развитието и само 1917 година е попречила това да стане. Но за мен „сребърният век” е ръждиво железен. Защо?

17-та година, възпята с официални ласкателства, е била радостна и за тогавашните поети. Но с какво? Да вземем Северянин: “Какво възраждане! Плача, от свободата съм пиян! Нима всичко, което е в мислите, вече ще бъде и на езика? Никой в Сибир няма да посмее да те изпрати, няма да смее да те удави в реката.” Тоест, цялата радост е от това, че можеш да дърдориш каквото си поискаш. Но защо така грубо – „да дърдориш”? А не е ли грубо да си признаеш, че в мислите ти „досега” е било едно, а на езика – друго?

„Сега окончателно ви заявявам – пише Блок на Е. Иванов, – няма да отида да се лекувам при Христос, Него (при Блок е с малка буква) не го познавам и никога не съм го познавал. В това отрицание няма огън, само голо отрицание, ту жлъчно, ту равнодушно”. Тук е и разгадката на поемата „Дванадесетте”. Нощ, буря, вой, крясъци, стрелба, „няма нито един човек на крака”, – оргия, дяволски шабаш, черна меса. Келяв пес – вестител на задгробния живот, песът от „Фауст”. Защо „черна злоба – свята злоба”? Христос е „от куршуми невредим”? Какво тогава е неговата кръстна земна смърт? И що за превъзнасяне – пред лика на Родината „аз се разклащам на кръста”? Отново същото онова францисканство, словесният стигматизъм.

Безбожието на интелигенцията стана нейният родов белег, и особено тук. Когото и да вземеш – с ужас се отвръщаш. Колко чудовищно е при Есенин! Не, не трябва да си припомняме: „Тялото, Христовото тяло:”, нататък няма да цитираме, прости му, Господи. Все пак при Есенин има и “…за греха, че в невяра хлапашка/ своя път не можах да прозра/ положете ме с руска рубашка/ под иконите да умра. (пр. Иван Николов)

А колко бесовщини има в „Пугачов”. Оживелият покойник („Аз – император Петър”), „в четири и половина” извършва набег, тоест в часовете, когато всички нечисти сили правят последни усилия преди разсъмване. Цялата поема е задръстена от черепи и мъртъвци.

Ще изключим съвършено немислимото по степен на кощунство и издевателство над всичко свято творчество на Придворов (Демян Бедни), ще пожалим даже и Маяковски с неговите агитки против свещениците, светите икони, въпреки че и те са били властители на умовете. Но те, така да се каже, за масите, са „синеблузите”(1). Да вземем господа естетите.

„Бъди проклет, Боже!” – крещи: кой? Балмонт. “Зли чарове”, “Пир у сатаната” – са все скверни неща. „Същество, чието название е Господ” – така пише той. Бог (прости, Господи!) „е възвишен звяр: вижте, той се опива от облаците”.

Ето накратко Брюсов без коментари: „Искам да плава навред свободна ладия. И Господ и Дявола искам да прославя аз.” А Сологуб, в началото на века, наричат “поет на злото и Дявола” (Виж. Н. Поярков. Поети от нашите дни. М. 1907). „Така извиках: „Отче мой, Дяволе, спаси, помилуй ме, потъвам”. В какво ли се е потопил, щом вика злото на помощ? В какво?

Случевски: „Аз съм злобно добър”. А това какво трябва да е?

На Мережковски, между другото, мястото му също е тук. Много плодовит и известен, и сега се издава. При него навсякъде има оприличаване на Христос на антихриста, поклонение на бялата дяволица, дневник на самоубиеца. И последната му тайна: “Две са едно, Христос и антихрист са едно”. Целият Мережковски е в това.

Съвсем близо до това е и Гипиус, също без коментар: „За Дявола Те моля, Господи! И той е твое създание”. Не е ли знаела, че падналата Денница – утринната звезда – е паднала сама, заради гордостта си, нима Господ я е създал такава?

Луцифер – това е Денница. „Утринната звезда” присъства навсякъде при Гумильов, поклонението на тази звезда, на Луцифер. Ето: “Той не ни излъга, дух печално-строг, с име “утринна звезда”, когато каза: “Не се бойте от висше възмездие, вкусете плода и ще бъдете като богове”. Това го е казала змията, змията-изкусителка.

Театрите от началото на века са разсадници на пороците на дяволщината, всички тези черни маски, непознати дами, рицари, рози и кръстове, цялата масонско-бесовска символика е довела до това, че и самата действителност е станала за поетите театър. Същият този Гумильов: “Множат се изтезанията, и расте тревога: че няма да свърши празникът в театъра на Господ Бог?”

Нямам сили да цитирам повече, а и може да изпадна в изкушение – да дам нов живот на гибелните семена. И без това избрах от поетите по-лекото. Но избирайки, се надявах на съчувствие и съпреживяване, надявах се, че и Вие мислите така, както и аз, руския, по характер, религиозен човек. Заради това, впрочем, така обичат да ни посещават всякакви мисионери, защото непременно ги изслушваме, не ги пъдим. И тези мисионери са въоръжени с… руската литература. Ето къде е опасността. Толстой, обстоен битописател, е раздут до размерите на пророк, а учението му е направо казано мракобесно. Писателят на новото време Булгаков, прекрасен писател (и твърде, нека да добавим, съветски: вижте работите му за Ленин, Сталин), но колко жени зарази той с мечтата за превръщане във вещица. Колко радостно е да разбиваш стъкла в квартирата на критика Латунски, колко смело е да правиш бал у сатаната. Образът на Ха-Ноцри (подразбира се Спасителят) е изобразен така ужасно, че, прости, Господи, може би авторът сам не е знаел какво твори.

Не съм мислил никого да очерням. И Вие, като отидете на църква, намерете сили да се помолите за успокоение на рабите Божии Владимир, Сергей, Валерий, Константин, Дмитрий, Зинаида, Лев…, и даже на Ефим (така са кръстили Демян Бедни при кръщението), Александър, Игор… При тях, при всичките, има такива редове. Но да ги уподобим на цветя, а себе си на пчели, събиращи нектар. Не се спира пчелата на отровни цветя. Въпреки че и пчелата бива излъгана. На юг познават дърво, цъфтящо с необикновена красота. Когато разцъфти, пчеларите стават бдителни и не пускат пчелите от кошера: те пазят своите питомци. А пчелите, които няма кой да пази? Те летят към “красотата”, и… цялата земя под такива дървета е осеяна с мъртви пчели. И това дърво от памтивека се нарича Юдино дърво.

Има строфи, запечатващи се направо в душата: „Кога ще се върнем в Русия, о, източен Хамлет, кога?”… „За нея (душата) песента небесна не биха заменили скучните земни песни”… „Тихо е и все по-тихо ще става. Флагът безполезен е спуснат, само флагчето на покрива сладко пее за бъдещето.”… „Камбанка ли, далечно ехо ли, но спокойно се влива в гръдта…”, – безкрайно целебно за душата, можем да цитираме и да се гордеем, че това е написано на езика на отците и праотците ни; но винаги на стража пред слуха и зрението трябва да стои православното чувство за това кое е полезно и кое – вредно.

Поетите са живи, грешни хора. Така, както всички, и още по-остро дори те преживяват загуби и прозрения, очарования и разочарования. Но неримуващите хора в края на краищата не бързат да съобщят на света за своите преживявания. Пишещият заради заветната думичка ще пожертва и родния си баща. О, съобщава „тайната” поетесата, „ако знаете от какъв боклук израстват стиховете, и не изпитват срам”. Наистина е много лошо, че не го изпитват. След това поетите жалеят: „Аз толкова безсмислици написах, не ще ги хвана – по света се разпиляха”. Разпилели са се, за да съблазняват и осакатяват душите.

Не, по никакъв начин литературата не може да бъде учебник за живота. Учебник за живота е Светото писание. Достъпно, безгранично за познание. Литературата е задължена да говори за смисъла на живота, за търсенето на Истината, за доброто и злото. Но и да помни, че смисълът на живота е в спасението на душата, в подготовката за вечен живот, като отговор на земното съществувание. Да помни, че Истината не е нещо друго, а Иисус Христос, че злото – това е дяволът, а доброто – това е Бог. И всичко ще си дойде на мястото. За всяко произведение ще бъде ясно като на рентген, осветено от православния поглед – на какво то служи.

* * *

За да проверя себе си, помолих да прочете писмото до учителката друга учителка по руска литература, моя стара позната. Тя го прочете и ми отговори:

- Пишеш така, като че ли само ти си прав. Стягаш и стягаш, а не мислиш ли, че хората могат да си имат свои убеждения?

- От себе си – защитих се, – тук не съм казал и дума. Това е хилядолетната мъдрост на Православието. Единствената вяра, която спасява.

- А ако някои ги спасява будизмът, а друг го удари на кришнаитство? Ако даже стане последовател на Порфирий Иванов… Какво, престъпник ли е?

- Не! – възкликнах. – Кришнаитството е сатанинска вяра. Несравнима с будизма. Но и будизмът за руснаците, ако говорим за руската литература, е също чужд. „Ивановците” – това е борба за физическо здраве. А учение ли е да ходиш по снега бос и да се обливаш със студена вода? Не – само Православие! Останалото не е търсене на духовност, а гибел на душите и загуба на време.

- Добре, като влезе тази учителка в клас – какво, там всички ли са православни? Тя да не е свещеник, та да агитира за Православието? Там има различни деца, от различни семейства. Татари, евреи… какво?

- Но те учат руска литература. Добрата учителка е длъжна да говори за нейните източници. А те са в литературата на светите отци… Литературата не е Закон Божи, но призовавайки към съвест, довежда хората при Бога. Съвестта е Божият глас в човека. Литературата говори за търсенето на духовното. За търсенето! Духовността може да бъде намерена само в Бог и с Бога. Останалото не е духовност.

- Но православният точно по това се отличава от всички, че всички разбира. И ти разбери, че поетите са живи хора, те също търсят, ти говориш за правото на търсене. А си цитирал така, сякаш четеш обвинения в съда.

- Та кой съм аз, за да съдя? Добре, ще продължа да цитирам тогава. Между другото, неотдавна говорихме с един поет също на темата за греха и престъпността, за затворените в празното, заблудени, цинични и т.н. текстове. Той се защитаваше като цитираше Слуцки: “Греховете се прощават за стихове. Големи грехове за големи стихове.” Тоест греши, но напиши нещо прилично. Това как ти се струва? Нима не е самонадеяност – че греховете се прощават не срещу разкаяние, изповед, молитва, а срещу стихове.

- Може ли и аз да цитирам? За Плещеев нямаш ли компромати? “О, Боже мой, вдигни моя паднал дух, моят дух унил, аз чакам вяра и любов… Сред изнемогата на скръбния час простри спасителни ръце, нека падне завесата от очите ми, да се махнат мъките на съмненията”… А Некрасов? Или той в твоя черен списък минава в раздела “картоиграч и комарджия”? Или това не е негово: “внезапно в разбойника с люто сърце Бог се пробуди”?

Негово е, мила, негово е. И Савел (Савел – еврейско име на Св. ап. Павел до обръщането му в християнството (Деян. VII, 58, XIII, 1 и др.): елинизирана форма на името Саул.) се превръща в Павел. А Некрасов изобщо несправедливо малко се чете. Ти сигурно искаш да си спомним поемата „Тишина”, така ли е? “И дълго аз ридах и бих чело в черните плочи, за да ми простиш, да се застъпиш, да ме осени кръстът. Бог на угнетените, Бог на скърбящите, Бог на поколенията, застанали пред бедния олтар!” И колко хубаво е казано за православния храм: “Тук народът, любим за Теб, донася святото си бреме и, облекчен, си заминава! Влез! Христос ще положи ръцете си и ще снеме със святата Си воля оковите от душата, мъката от сърцето и язвите от болната ти съвест…”

- А Ахматова защо обиди?

- Даже не съм я назовал.

- Като че ли има някой, който да не знае за стиховете израснали от боклука. Ето и тя: “Научих се да живея просто, мъдро, да гледам небето и да се моля на Бога…”

- А по-нататък – не се стърпях, прекъсвайки я: – “И дълго вечер да бродя, за да премахна ненужната тревога”. Това вече е като на вечерна разходка.

- Извинявай, но си зъл. Ето го твоят Блок, когото не харесваш: “Отречи се от любимите творения, от хората и общението със света, отречи се от светските въжделения, мисли денем и вечер се моли”. А Лермонтов! “Молитвата – ето откъде вземам силата си, и смело отварям небесните двери. Тя е с мен и денем, и всеки път, когато се залавям за работа”. И Есенин! “Кротък дух на манастирски жител, жадно слушаш ти ектения. Помоли се пред лика на Спасителя за погиналата ми душа”.

- Всичко, цитирано от теб, говори, че ти си мъдра пчела, събираща нектар само от цветовете на доброто. Но тези поети са отгледали и цветя на злото, значи, въпросът е в това, да не се спираме на тях, да ги отбягваме. Ти си калена, в теб е Христос, а който е още млад и зелен? Как ще достигне до Бога?

- Ще се ориентира. Сам. Както ние сме се ориентирали.

- Но докато се ориентира, колко ще загуби – и време, и сили, и душевна енергия. Е да, това е неизбежно. И как тогава да завършим моето писмо с твоето съавторство?

- С огромна благодарност към тази учителка, затова, че обича руската литература – на такива като нея се крепи нашата литература.

И още, че литературата не е учебник за живота, а мост от бездуховния към духовния живот, при условие, че духовността е понятие религиозно, че единствено Православието носи спасение за душите.

списание “Русский Дом”, N10, 1998 г.

(с незначителни съкращения)

(1) “Сини блузи”, съветски театър на малките форми, вид агитационна естрада. Съществувал е от 1923 до началото на 30-те години. Създаден е в Московския институт по журналистика като „жив вестник”. Първоначално участниците в театрално-естрадния колектив са излизали на сцената в сини работни блузи, откъдето идва и названието. Инициатор за създаването му, автор и един от изпълнителите е Б. С. Южанин. Скоро след това възникват още 15 такива колектива. Тематиката на репертоарите им е злободневна, в нея се съчетават героика и патетика, сатира и хумор. Групите „сини блузи” изнасят представленията си по клубове, цехове на фабрики и заводи в страната. Подобни групи възникват и в други градове и стават основа за създаването на редица професионални театри. Освен това, дават тласък на търсенето на нови форми в театъра и естрадата. От „сините блузи” започват творческия си път много съветски писатели, композитори, актьори, режисьори, художници. Маяковски, Асеев, Третяков, Арго, по-късно Кирсанов са писали за „Сините блузи”. Редица от колективите гастролират и в чужбина. (б.пр.) Обратно в текста