ПТИЦА
превод: Дафинка Станева
ПТИЦА
Отмина боят. Дим-завеса
мъглата плува след врага.
А чистите платна понесъл,
снегът ги стели по брега.
И чуваш: птица птица вика,
тревожи утринния мраз.
Посред пустиня тъмнолика
бездомен е тоз птичи глас.
Той, жалостив и безответен,
в твърдта се удря на леда.
Като че майка там детето
зове, изгубила в света.
Кръжи в скованите простори
с неописуема тъга.
И като че човешка горест
ридай над нямата река.
1946
—————————–
***
Спокойна вечер - мрачна и с мъгла.
В дървесните дантели няма птици.
Безмълвна улица. И лист ръждив със плам
във въздуха студен от вятър лек върти се.
Така любим сезон на есента,
с отблясък люляков на небосклона.
И локви светли ивички сребрят,
и над земята е велик покоя.
Как лъже всичко: тази тишина
и облачният балдахин в простора.
В човешките очи как таз война
се взира с празни хлътнали прозорци.
1947
—————————–
***
Ще отмина, изчезна
за години, навек -
посред снежната бездна,
без следа и без ек.
Час прощален рисувам,
на шейна гладък ход…
Нищо аз не рискувам,
само своя живот.
1948 г.
—————————–
***
Хорските души, души тъй разни,
как да ги пресметнеш, преброиш?
Има зли, има добри и празни,
и в които буря се рои.
Някоя от сила няма нужда,
само със дъха си я допри -
и във нея звук най-чист се ражда,
и понася се надлъж и шир.
Друга пък е хладно-безразлична,
друга пък е като камък - глух
за светлика звезден, песен птича,
за мелодия или за стих.
Тя живее недостъпно-странна,
докогато не нахлуе там
от любов тревога, отчаяние,
остра болка от сърдечен плам.
В смут и слабост ще се развълнува,
в миг ще се опомни и тогаз
с вик на птица ще възтържествува
и ще засияе в звезден час.
1950 г.
—————————–
***
Щастливо и необяснимо
е всичко, ставащо със мен:
не радост, не - не съм любима -
на пролетта не съм във плен.
Светът е грозен, безприютен,
спят корени
и бягства спят.
А аз не спя -
денят ми труден,
печали погледа слепят…
Със стихове говоря с тебе,
да спра аз как да се реша?
Те сълзи са и дъх потребен -
и, значи, няма в тях лъжа…
Във всеки стих живее правда,
те са прибой и вятър див.
Те са високата награда
за всичко, що отне ми ти!
1953
—————————–
***
Веднъж поне ощастливи ме,
извикай ме във своя рай,
от жаждата ми изцели ме
и малко да подишам дай!
Нали зад облаци той не е,
ни скрит е във незнаен кът.
Там сняг на кичури белее
и бурите априлски спят.
Горичка от ели синее,
по стволовете - мъх ръждив
и катеричката лудее,
приличаща на розов дим.
С живачен блясък се разлива
и размразената вода…
Веднъж поне
във утрин сива
повикай ме да дойда там!
И няма аз да ти попреча,
ще бъда твоя сянка, знам…
Че е животът бързотечен,
веднъж цъфти и пролетта.
Там птиците под горски купол
ликуват. Пей душата с плам…
И ти сто гряха ще изкупиш,
ако ми кажеш:
- С мен ела!
1968
ПТИЦА
Бои ушли. Завесой плотной
плывут туманы вслед врагам,
и снега чистые полотна
расстелены по берегам.
И слышно: птица птицу кличет,
тревожа утреннюю стынь.
И бесприютен голос птичий
среди обугленных пустынь.
Он бьется, жалобный и тонкий,
о синеву речного льда,
как будто мать зовет ребенка,
потерянного навсегда.
Кружит он в скованном просторе,
звеня немыслимой тоской,
как будто человечье горе
осталось плакать над рекой.
1946
—————————–
***
Спокойный вечер пасмурен и мглист.
Не слышно птиц среди древесных кружев.
Пустынна улица. Последный ржавый лист
в морозном воздухе легчайший ветер кружит.
Любимая осенняя пора.
На облаках сиреневие блики,
на светлых лужицах каемка серебра,
и над землей - покой безмерный и великий.
Как лживо все: и эта тишина,
и мягкий полог облачных волокон…
Как пристально в глаза людей война
глядит пустыми впадинами окон.
1947
—————————–
***
Вот уеду, исчезну,
на года, навсегда,
кану в снежную бездну,
пропаду без следа.
Час прощанья рисую,
гладкий след от саней…
Я ничем не рискую,
кроме жизни своей.
1948
—————————–
***
Людские души - души разные,
не перечислить их, не счесть.
Есть злые, добрые и праздные
и грозовые души есть.
Иная в силе не нуждается,
ее дыханием коснись -
и в ней чистейший звук рождается,
распространяясь вдаль и ввысь.
Другая хмуро-неозывчива,
другая каменно-глуха
для света звезд, для пенья птичьего,
для музыки и для стиха.
Она почти недосягаема,
пока не вторгнутся в нее
любви тревога и отчаянье,
сердечной боли острие.
Смятенная и беззащитная,
она очнется, и тогда
сама по-птичьи закричит она
и засияет как звезда.
1950
—————————–
***
Счастливо и необъяснимо
происходящее со мной:
не радость, нет - я не любима -
и не весна тому виной.
Мир непригляден, бесприютен,
побеги спят
и корни спят,
а я не сплю,
и день мой труден
и взгляд мне горести слепят…
Я говорю тобой стихами,
остановиться не могу.
Они, как слезы, как дыханье,
и, значит, я ни в чем не лгу…
Все, что стихами, только правда,
стихи - как ветер, как прибой,
стихи - высокая награда
за все, что отнято тобой!
1953 г.
—————————–
***
Осчастливь меня однажды,
позови с собою в рай,
исцели меня от жажды,
подышать немного дай!
Он ведь не за облаками
не за тридевять земель,
там снежок висит клоками,
спит апрельская метель.
Там синеет ельник мелкий,
на стволах ржавеет мох,
перепархивае белка,
будто розовый дымок.
Отливая блеском ртутным,
стынет талая вода…
Ты однажды
ранним утром
позови меня туда!
Я тебя не помешаю
и как тень твоя пройду…
Жизнь такая небольшая
а весна - одна в году.
Там поют лесные птицы,
там душа поет в груди…
Сто грехов тебе простится,
если скажешь:
- Приходи!
1968
