Аделия Прадо

превод: Румен Стоянов

СЕЛО

В една и съща паница
момче, куче, коте.
Детството на света яде.

БОЛЕЖКИ

Днес се натъжих,
изстрадах три вида страх,
порасли от неотвратимото:
вече не съм млада.
Политика обсъждах, феминизъм,
уместно ли е наказателното преустройство,
но в края на въпросите
вадех от джоб някакво огледалце
и сълзи пълнеха очите ми:
вече не съм млада.
Науките не ми помогнаха,
ни уважението на младоците
ми е някаква утеха.
Присегнах към Писанието,
да подиря прошка за надменната си плът,
и там е речено:
„В уреченото време догодина
Аз ще бъда у теб и Сарра (ще има) син.”
Ако някой ме увековечи, все пак настоях,
в картина, в стихотворение…
и стане красив предмет посърналата ми плът…
Ала не искам.
               Изисквам всеобщата съдба на жени перачки,
дето няма никога да видят името си отпечатано
и пак крепят стожерите на света, даже и когато са
вдовици предостойни,
женитба не отказват,
по-скоро намират приятно любенето,
условие за обикновена радост да вържат лента на косата
и дома си да помитат.
За тая ми надежда умолявам Бог.