Рьоне Ги Каду

превод: Лиана Даскалова

ВИНАГИ СЪМ ЖИВЯЛ

Винаги съм живял в големи тъжни къщи,
облегнати на нощта като високи бюфети със звънтяща посуда,
хората си отдъхваха там от превратностите на пътешествията,
а пък аз, разтреперан, се спирах на стълбището -
колебаех се да изровя ли в мизерните им въртопи
тайната на моята самоличност,
предпочитах да тегне над мен като студена вода
съмнението, че съм човек. Аз се харесвах
в измисления блясък на едно растение
със светла душа, със слънчеви къдрици.

Животът ми почваше - извън мене,
тихичко разгласен от летежа на яребици,
чувах се във звънците на едно здрачно утро.
Бяха все същите: варосаните стени,
стаята, помрачена в своята празна черупка,
леглото - кафез, все лишено от песни на птици.

Но аз се харесвах, ах, аз сам се превъзнасях
като едно светло дете, което си дигнал над очите си
и, далече от себе си, знаех да се намеря
в слънце облян, в корабните въжета на една поема…

А ЗАЩО НЕ ИДЕТЕ В ПАРИЖ?

Питат ме: - Защо не идете в Париж?
- С мириса на лилия как да се простиш?

- Та брегът на Сена има също своите цветари?
- Но не тъй печални, нито пък тъй стари…

Аз съм болен по зелени листи и жребци,
по слугините в сайвантите на графските дворци.

- Ами улиците на Париж си имат също своите служителки.
- Ах, как дяволът ме изкусява с толкоз изкусителки.

Но да бъда: аз в нощта като метличина
с мириса на лилия и със полето коленичило,

със горчивото възземане на почвата, което блика,
с отчаянието - и блаженството да не харесвам никому!

- Ще погинеш от забрава, ще те смаже гордостта!
- Да, но мирисът на лилия, на зелените листа…

АЗ СТОЯ В МОЯТА ГРАДИНА

Аз стоя в моята градина на километри от столицата
и до бузата на нощта намирам уюта на майчината утроба,
птиците си бъбрят из живия плет,
един влак без пътници преминава в зеления лес,
и жена ми набра първите билки на лятото.

В литературните кафенета седят мои приятели -
не им завиждам, не ги презирам за това,
моето куче ме отегчава,
това е знак, може би, че пролетта наближава.

Подир малко ще щръкна из почвата като лале,
вие тъкмо привършвате своите речи в „Дьо Маго” или в „Лип”,
качвам се в стаята, стъквам селското си кюмбе
и съвсем сам се явявам пред божия лик.

Ах, повярвайте, не съм отговорен за това, което ме сполетява,
аз съм на 29 години,
това е решаващ поврат,
аз познавам и вестниците, и важните ви издатели,
това не струва дори една шепа сълзи пролети!

Повалете ме като общински бряст, накрай гората червена,
но как ще се справите с песента, която е в мене,
що от това, че подлеците ми слагат забрана,
че Песента ми не ще бъде на магнетофон извъртяна,
що от това - когато синигерът и чучулигата на крилете си
я изнасят до върха на класовете…

Пийте, неблагодарни синове, пийте
мойте сълзи, и утолени в момента
плюйте
връз мене,
плюйте направо
като мъже.
Каду пет пари не дава!

—————————–

* „Дьо Маго”, „Лип” - литературни кафенета в Париж.