ЗАТВОРНИК
превод: Татяна Любенова
ЗАТВОРНИК
Отворете ми тъмницата,
дайте дневна светлина,
чернооката девица,
конят - черногрив другар.
И красавицата млада
ще целуна сладко аз,
върху коня ще се метна
и в степта ще полетя.
Но прозорчето високо,
а вратата с катинар;
чернооката далеко,
в своя дом богат и стар;
конят ми в поле зелено,
без юзда, на воля, сам,
весел и игрив препуска
и опашка е развял.
Сам съм аз - и няма радост:
край мен голите стени,
а помръкнало кандило
с пламъче едва мъжди.
И дочувам: зад вратата
звук от стъпки и покой…
Среднощ ходи в тишината
безответен часовой.
Февруари 1837 г.
—————————–
ЗАЩОТО
Тъгувам аз, защото те обичам
и зная, че цъфтящата ти младост,
не ще я пощади мълва коварна.
За всеки светъл ден и миг най-сладък
с тъга и сълзи на съдбата ще платиш.
Тъгувам аз… защото весела си ти.
1840 г.
—————————–
СЪН
По пладне, в долината дагестанска,
лежах недвижим със куршум в гръдта;
димеше още на гърдите рана,
на капки се изтичаше кръвта.
Лежах самотен в пясъка долинен,
скалите се притискаха със звън
и жълто, слънцето от висините,
ме жареше - но спях с мъртвешки сън.
Сънувах аз сияещи огньове,
вечерен пир във родната страна,
как весел разговор за мене водят
девойки, увенчани със цветя.
Но, без във разговора да се вмесва,
седеше там, замислена, една;
и в тъжен сън, Бог знай защо, унесена,
потапяше се нейната душа.
В съня й - долината дагестанска,
познато тяло легнало е там;
димяща, на гръдта чернее рана,
изстиват струичките от кръвта.
1841 г.
—————————–
ЛИСТЕЦ
Лист дъбов от родната вейчица се отрони,
в степта се понесе, от буря жестока прогонен;
засъхна, посърна от студ, и от зной, и от горест,
и спря се накрая примрял на брега черноморски.
До Черно море млад чинар снага извисява
и вятър му шепне, зелените вейки ласкаещ;
на тях се люлеят безгрижни райските птици,
прославят със песни царицата морска-девица.
И странникът спря се до ствола на чинара млад,
за малък заслон го помоли с дълбока тъга.
И каза му тихо: „Аз дъбов листец съм беден,
съзрях и израстнах в сурова страна без време.
Самотен и без цел в света се нося безволен,
изсъхнах без сянка, увехнах без сън и покой.
Вземи ме сред твоите светли листа, изумрудни,
не малко аз приказки зная - и мъдри, и чудни”.
„Защо си ми ти? - отговори му младият чинар, -
обгорял, пожълтял - на децата ми не си прилика,
много бил си видял, но защо са ми тези измислици?
Та на мен ми омръзнаха даже и райските птици.
Върви си нататък, о, страннико! Не те познавам!
На слънцето аз съм любимец и него прославям.
Разперил съм своите вейки в простора небесен
и хладно морето се плиска в нозете ми с песен”.
1841 г.
УЗНИК
Отворите мне темницу,
Дайте мне сиянье дня,
Черноглазую девицу,
Черногривого коня.
Я красавицу младую
Прежде сладко поцелую,
На коня потом вскочу
В степь, как ветер, улечу.
Но окно тюрмы высоко,
Дверь тяжелая с замком;
Черноокая далеко,
В пышном тереме своем;
Добрый кон в зеленом поле
Без узды, один, по воле
Скачет, весел и игрив,
Хвост по ветру распустив.
Одинок я - нет отрады:
Стены голые кругом,
Тускло светит луч лампады
Умирающим огнем;
Только слышно: за дверями
Звучно-мерными шагами
Ходит в тишине ночной
Безответный часовой.
Февраль 1837
—————————–
ОТЧЕГО
Мне грустно, потому что я тебя люблю,
И зная: молодость цветущую твою
Не пощадит молвы коварное гоненье.
За каждый светлый день иль сладкое мгновенье
Слезами и тоской заплатишь ты судьбе.
Мне грустно…потому что весело тебе.
1840
—————————–
СОН
В полдневный жар в долине Дагестана
С свинцом в груди лежал недвижим я;
Глубокая еще дымилась рана,
По капле кровь точилася моя.
Лежал один я на песке долины;
Уступы скал теснилися кругом,
И солнце жгло их желтые вершины
И жгло меня - но спал я мертвым сном.
И снился мне сияющий огнями
Вечерний пир в родимой стороне.
Меж юных жен, увенчанных цветами,
Шел разговор веселый обо мне.
Но, в разговор веселый не вступая,
Сидела там задумчиво одна,
И в грустный сон душа ее младая
Бог знает чем была погружена;
И снилась ей долина Дагестана;
Знакомый труп лежал в долине той;
В его груди, дымясь, чернела рана,
И кров лилась хладеющей струей.
1841
—————————–
ЛИСТОК
Дубовый листок оторвался от ветки родимой
И в степь укатился, жестокою бурей гонимый;
Засох и увял он от холода, зноя и горя
И вот, наконец, докатился до Черного моря.
У Черного моря чинара стоит молодая;
С ней шепчется ветер, зеленые ветви лаская;
На ветвях зеленых качаются райские птицы;
Поют они песни про славу морской цар-девицы.
И странник прижался у корня чинары высокой;
Приюта навремя он молит с тоскою глубокой,
И так говорит он: “Я бедный листочек дубовый,
До срока созрел я и вырос в отчизне суровой.
Один и без цели по свету ношуся давно я,
Засох я без тени, увял я без сна и покоя.
Прими же пришельца меж листьев своих
Изумрудных,
Немало я знаю рассказов мудреных и чудных”.
“На что мне тебя? - отвечает младая чинара, -
Ты пылен и желт, - и сынам моим свежим не пара.
Ты много видал - да к чему мне твои небылицы?
Мой слух утомили давно уж и райские птицы.
Иди себе дальше; о странник! Тебя я не знаю!
Я солнцем любима, цвету для него и блистаю;
По небу я ветви раскинула здесь на просторе,
И корни мои умывает холодное море”.
1841
