Лев Озеров

превод: Иван Карадачки

***

Жадувам за живот. Смъртта не е за мен.
Аз искам да ме радва всеки Божи ден.
И лястовичката, разсякла въздуха с гърдите.
И капката роса, зареяла се сред звездите.
Помисля ли, че ще настъпи оня час
и „Хайде, стягай се!” ще ми рече, тогаз
пардон, назад! - душата ми тъгува, но е жива.
И подминаваната досега крайпътна нива
ще ми се стори прелест, а съседът мой
и пакостил, и мъчил ме с беди безброй,
ще ми изглежда изненадващо дори човечен.
Здравей, съседе мой! Противоречията вече
забравяме!… А как удобна - погледни! -
е масата, дошла при мен на старини.
Аз знам, че с нея тук очакват ме дела чудесни.
И ние с пилотаж висок в изкуството ще блеснем,
и от върха, където първи сме били
врабчета ще изглеждат гордите орли.
Но няма повод за хвалба, причини също няма -
очаква ме на масата пак работа голяма.
Пресягам към перото чист и вдъхновен.
Жадувам за живот. Смъртта не е за мен.

***
Защо Земята има ос? -
oстана си за мен въпрос.

И ученик да питаш ти,
„На ос, ще каже, се върти!”

Макар измислена, но тя
навек остава в паметта.

Измислена, пък ето на -
с наклон е на една страна.

***
Аз мога да съм твой длъжник,
на хората да съм длъжник,
да те разлюбя мога - грях не грях,
да те забравя само не успях.

На клада мога - без лъжа,
на дъното да пролежа
и да разлюбя - честно е, нали?
Забравя ли, до смърт ще ме боли.

Какво ненужно е - пестя,
но себе си аз не пестя.
Да се сбогувам мога - дай ми знак,
но да те забравя само няма как.

***
Душата празно не търпи,
тя търси в нещо да се вгражда.
Там, гдето вчера беше ти,
съзирам друг да се обажда.

Лица незнайни още - вън
привличат се, тълпят се в мене.
Живот - наяве или в сън -
усещам твоето горене.

Душата в пламъци играй,
влече я треска непозната
и бърза бавно в оня край,
где вей духът на чудесата.

***
За теб аз искам да мисля. Мислейки за тебе.
За теб не искам да мисля. Мислейки за тебе.
За други искам да мисля. Мислейки за тебе.
За никой не искам да мисля. Мислейки за тебе.

***
Залязва… Свърши се трудът
за мене отреден.
А вечер съм като на съд -
съд на самия мен.
Горчива орис, жребий лов -
пак огън ме гори!
За труд зове ме всяка нощ
и тъй е до зори.
Търкалях камъка докрай,
но връща се напук…
И кажа ли, че има край,
фалшив долавям звук.