Збигнев Херберт

бележка и превод от полски: Диана Димих

Полският поет Збигнев Херберт е известен и като автор на театрални и радиопиеси, преводач и есеист. На голям успех се радва книгата му „Варварин в градината”, претърпяла много издания (1962, 1964, 1973…). Тя съдържа литературни скици, плод на пътуванията на автора в Италия и Франция. Критиката я посреща възторжено, нарича я „най-хубавия том есеистика, появил се в Полша от двадесетина години насам”, а на включените в сборника творби дава високата оценка „ослепителни”. Проникващи във вековете, литературните скици на Херберт са вдъхновен размисъл за изкуството. Те търсят съхраненото присъствие на творческия гений в архитектурата, музиката, литературата и живописта.
До някои истини за еснафското отношение към твореца, валидни за всички времена, авторът се е докоснал в есето за провансалския град Арл, където две години е творил Ван Гог (30.03.1853-29.07.1890).

………………..

Откъс от есето „Арл”

Хилядите разноцветни лампички, които висят над улиците, хвърлят върху главите на сновящите хора шутовски багри. Отворените врати и прозорци са изпълнени с музика. Площадчетата се въртят като въртележки. Сякаш си скочил в средата на голямо пиршество. Такъв ми изглеждаше Арл първата вечер след пристигането ми.
Наех стая на най-горния етаж в хотела срещу музея „Реатю”, на една тясна и стръмна като кладенец улица. Не можеше да се спи. Това не беше врява, а пронизващо разтърсване на града. Отправих се към булеварда по посока на река Родан. Тя е огромна, тъмна и тежка като бивол. Ясна провансалска нощ, прохладна, но със стаена жар.
Връщам се към центъра на града по следите на гласовете и музиката. Как да се опише един град, който не е от камък, а от плът. Има топла, влажна кожа и пулс на вързан звяр.
Пия „Брегът на Рона” в „Кафе Алказар”. Едва цветната репродукция над бара ми напомня, че това кафене е тема на прочутата картина на Ван Гог „Нощно кафене” и че самият той е живял тук през 1888 г., когато дошъл в Прованс да завоюва лазурния цвят, по-силен от небето, и жълтото, по-ослепително от слънцето. Помнят ли го тук? Дали живее още някой, който го е виждал със собствените си очи?
Барманът отговаря с неохота, че да, има тук един беден старец, който ще може да разкаже нещо за Ван Гог. Но сега го няма, седи тук обикновено преди обед и обича американски цигари.
Следователно, започнах да разглеждам Арл не от времето на гърците и римляните, а от края на столетието.
На другия ден в „Кафе Алказар” ми показаха онзи старец. Подпрян на бастун, с брада върху сплетените си ръце, дремеше над чаша вино.
- Казаха ми, че сте познавали Ван Гог.
- Познавах го, познавах. А вие какъв сте? Студент или журналист?
- Студент.
Виждам, че съм изтърсил глупост, защото старецът затваря очи и спира да се интересува от мене. Тогава вадя американските цигари. Примамката действа. Старецът дръпва с наслаждение, изпива си виното и ме гледа внимателно.
- Интересува ли ви Ван Гог?
- Много.
- Защо?
- Беше велик художник.
- Така казват. Не съм виждал никаква негова картина. - Старецът чука с пръст по празната чаша, която пълня послушно. - Така. Ван Гог. Умря вече.
- Но вие сте го познавали.
- Кой ли пък го познаваше. Живееше сам като куче. Хората се страхуваха от него.
- Защо?
- Носеше се из полетата с едни такива големи платна. Момчетата го замеряха с камъни. Аз не съм мятал. Тогава бях много малък - на три или четири години.
- Значи не го обичахте?
- Беше много смешен. Косите му бяха като морков.
И старецът неочаквано започна да се смее дълго, сърдечно и с наслада.
- Беше много смешен човек. Il еtait drоle (Той беше смешен). Имаше коса като морков. Спомням си това съвсем точно, защото тая коса можеше да се види отдалече.
Всъщност с това приключват спомените на човек за пророка.
Вечерях в малък ресторант край площад „Република”. Провансалската кухня, която опознах в скромни размери и в третокласни локали, е знаменита. Най-напред поднасят тенекиена табла с предястие, разделена на няколко преградки. Зелени и черни маслини, малки пикантни лукчета, цикория, картофи. После забележителна супа от риба, братовчедка на кралицата на супите, марсилската bouillabaisse, казано на прост език рибена чорба с вкус на чесън и подправки. Парче филе, печено с пипер. Ориз от близката Камарга. Вино и сирене.
На стената отново репродукции на Ван Гог: „Мостът на Родан”, „Маслинова горичка”, „Пощальонът Рулен”… „Добър човек - писал за него художникът, - понеже не искаше да приеме пари, ядяхме и пиехме заедно, което струваше повече… Но това е дреболия, като се вземе предвид, че позираше много добре.”
Собственикът на ресторанта не е познавал маестрото, но помни често повтаряния в семейството разказ на майка си. Един следобед в тяхното лозе попаднал този побъркан художник и с крясък опитвал да ги накара да купят картина. Едва успели да го изтласкат навън зад оградата. „Искал само петдесет франка” - завършва съдържателят на ресторанта с безкрайна меланхолия.
По време на пребиваването си в Арл и близкия Сан Реми Ван Гог е създал стотици картини и рисунки. Нищо от тях не е останало в града, чиито жители написали до властите искане да бъде затворен в лудница. Този документ е публикуван в местния вестник. Намира се в една витринка на музея „Арлатен” за вечен позор на еснафите. Внуците биха простили на дедите си жестокостта, но не и това, че са си позволили да минат покрай огромното богатство, което днес представлява и най-малката скица, подписана с името Винсент.