БОЙЦИ
превод: Иван Карадачки
БОЙЦИ
Под облаците сиви-сиви
с юмруци трият пот и кръв
и бъхтят се със всички сили
хлапаци двама… Бой такъв,
че ризките се късат, свличат,
очите гледат зло сега.
А отстрани стои момиче,
край пропаст: Щастие-Тъга.
Тя е тринадесетгодишна,
със рокля простичка - каре,
объркана съвсем, въздиша,
но всичко как да разбере?
И чака края. И сама тя
усеща сладостна вина -
като спартанката, която
реши Троянската война.
НОЩЕН РАЗГОВОР
Ти си с друг…А аз - ни слово!
Прав ли съм или неправ?
Ще отида днес отново
в пощенския телеграф.
И забравен, и несрещан,
„Мила…” ще прошепна аз…
Ти ще вземеш в длан гореща
телефона с моя глас.
Може би съм непотребен,
но от Него скришом ти
ще ме чуеш. И при тебе
детството ще долети.
Свойте чувства ще признаеш
в тоя полунощен мрак,
ще си спомниш, ще ридаеш,
ще ми се оплачеш пак.
После - хайде, разбери го,
в отговор на моя зов
ще отвърнеш нежно, тихо
„Не!” на моята любов.
Ще си тръгна сам, без поза,
нелюбим, забравен, строг,
криейки в сърцето този
триминутен диалог.
СТУДЕНТКА
Изтичва по пътечката
в капронно бяла блузка
и с групата студентчета
към спирката се спуска.
Ден зимен, но не мръщи се.
Градът шуми преситен…
Към някой в миг обръща се
и скача тя в таксито.
Лети, дори през времето -
непостижимо млада.
И тая скорост шеметна
навярно й допада!
Лети тя толкоз девствено -
същински цвят през март е.
Вратичка хлопва весело
в дома си, на Монмартър.
Преди да се изкачи, тя
се спъва, взор извива
и тъй от минувачите
очи огромни скрива.
ЮЛЯ
Свети небето. Дъжд е валял -
вече е юли.
Спи тя, нозете покрил с шал,
моята Юля.
Спи, потопена във светлина,
моята мъка -
тя - и невяста,
тя - и жена,
тя - всичко тука!
Мълния блясва, грохот звъни -
Бог знае откъде ли…
С Юля живяхме в разни страни,
в разни предели.
Беше ни турдно, не веднъж-дваж
сякаш до вчера…
В миг притъмня. Прозорецът наш
цял потрепера.
Тихо предвестница долетя -
мълния метежна,
Юля за щастие целуна тя,
после изчезна.
Устни Юля изду - знак суров -
диша сърдито…
В любовта й колко нелюбов
имаше скрита!
Спи тя със бузи порозовели,
мисли: децата…
В разни столетия сме живели
с нея самата.
Камък и степи, безкрай кажи,
кръст там изправен,
слънце, морета наште души
свързваха здраво.
Спомня поляна - и не една!
лес й се мярка -
тя - и невяста,
тя - и жена,
тя - и другарка.
Мълния в сърцето
на Юля гори,
там и притихна…
Юля тихо очите откри
и се усмихна.
СРЕДНОЩНА БАЛАДА
Седи замислен, строг Балзак,
от пот мокрей перчемът още.
Ала за раните - балсам
е неговият труд среднощен.
Догдето пачето перо
изпише тонове хартия,
ще стане клоун. Пиеро,
на шпагата върти чиния.
Ще замълчи навек. Ей на:
ще лепне герб върху файтона
и след любимата жена
ще скита по света огромен.
Но сред миражите - море
/къде не никнат те, къде ли!/
уплашил стражата, ще спре
в Париж, натъпкан цял в бордеи.
Ще яхне дъбовия стол
и глътка вино ще отпие -
като любовник, в страстен стон
ще ахне, види ли хартия…
Пиян е сякаш той. И виж -
разочарован, гневно диша…
Облакътил се на Париж,
седи Балзак и книга пише.
