Мануел Виланова

превод: Симеон Хаджикосев

ОБЕЗУМЯЛА РОДИНА

Вали нас моята бедна и обезумяла родина;
прах в нощта, процепена от конете,
говор неясен на мълчаливи реки,
нощен прах;
зловещ е животът и единствено носи
часове на нещастие, на нещастие,
смъртоносни машини влекат
нощен прах
от безкрайни рала,
всичкия прах за поета безумец,
за боеца безумец, за човека безумец,
пъпли смъртта посред служби позорни,
рухва в сълзи невинността,
докато се разпадне сразена
на нищо, нощен прах.
Галисия, колко си бедна, обезумяла и бедна,
аз нося в себе си твойте зловещи ками,
малкото, що ми остава; смелостта, която дължа ти,
твоя прозрачен език,
език и материя, погребана в стихове,
                                      сред морето изровени,
нощен прах,
хора, в морето погребани,
нощен прах,
роби, които пробождат лицето на бога,
нощен прах,
обезумяла земя, заредена с мълчание,
за човека безумец, за поета самотник,
безумно мълчание, пълно с прах,
земеделец безумен,
мирис неописуем на призрачни ниви,
замъглени пространства,
тишина.
Цялата тишина за самотника,
цялата тишина за бедняка,
цялата история - за бедняка.
А историята на човека, дали за човека
                                                  е тази история?
Тук вали.
Като печат положи ме на твойто сърце.
Обезумяла.

ПРЕЗРЕНИ

Вървяха в зори и зората
ги багреше в пурпур.
Като луди се вслушваха и в очите си
сбираха камъни за ужасния миг,
в който пред тях се надигне смъртта.
Бегълци бяха, в мрачината залутани
и в сърцата им пърхаше страх. Пред дулата
застанаха: зашеметиха ги изстрелите;
сърдити убийци, тъпоглавци усърдни,
затънали в нечистотии. Някои,
с обуща лакирани, с полепнала пръст по ръцете,
може би нямаха време да ужасяват, убивайки,
изпълняваха неизбежната служба на жреци на смъртта,
принасяха жертви, за да превърнат в трупове ангелите.
Правеха мъртъвци от младежи под следствие.
                                                   Повикайте ги по име -
тях, които зовяха момците с имената им звънки.
Куршумите се вдълбаха като вик неподвижен,
                                                                   вкорениха се
в ямите, издълбани до момчетата; куршуми пронизаха
младости разцъфтели и дрехи, потоци вода, приказки,
които щурците им пееха в детството; пресяваха
времето и хвърляха семе, имаха
най-хубавите върби. Дълго време те бяха
забравени ракитаци, белезникави камъни,
дето вече не мелят, зеленясали цигли,
които днес с право всяват страх - дори мъртви -
за да се изтръгне човека от страха и нищетата.
                                                             Валеше
навън, а крачеха те към зората, намираха
в утробата път към върха, ромонът
изворен, домашният бог на таверните, хлябът и виното,
дълго споделяни, пробуждаха чак в недрата им
отломки от вечност. Бяха
мнозина. Най-сетне мъжката група мъжествена
                                                                        стана -
от зората огрени, приличаха на цъфтящи череши.
Презрели занаята си гнусен - пушките - помнят,
че един ден те затвориха боязливо очи,
за да отслужат една пищна, безформена смърт, да
                                                                         достигнат
ада в себе си, да заживеят като безумци.