Панко  Анчев                                                    

1.

Константин Леонтиев (1831-1891) и Владимир Соловьов (1853-1900) са двама от най-големите руски  мислители от втората половина на ХІХ век. Тяхното творческо дело до голяма степен определя и насоките на руската философия от началото на ХХ век, влияе върху начина на мислене на философите, които ще формират по-късно явлението, наречено „руски религиозен ренесанс” от първото десетилетие на новия век.

Но Леонтиев и Соловьов са две различни епохи! Те са двата последни върха в историята на руското философско мислене на ХІХ век, доказващи сложната му нееднородност, многопосочност и многостранност. Двамата по свой начин завършват руския философски ХІХ век и влияят на идващите след тях философи, писатели и мислители. Всеки един от тях предрича и мотивира настъпващата революция и дори те са нейните идейни родители и отрицатели. Именно революция ги обединява и сродява, макар приживе да водят идейни спорове и битки помежду си, да не признават правотата на другия и да отстояват различни принципи и позиции. Историята често сближава крайностите и примирява противоречията, когато в тях се съдържа духът на времето и истината за него и бъдещето. Истината за времето никога не е еднозначна, а явленията в него са плод на различни идеи и обществени потребности. Това важи с пълна сила за Русия, която сама е цяла цивилизация, разположена дълбоко вътре в себе си, но и изложена на активно, понякога плодотворно, понякога вредно и опасно влияние отвън - особено от Европа.

И двамата велики философи живеят и работят във времето, когато основните философски течения в руската мисъл - „славянофилство” и „западничество” са в състояние ако не на упадък, то поне на съществено преустройство в нови състояния. Тези две направления се запазват донякъде, но съсредоточават заниманията си главно в това да отричат или признават революцията. Те я предричат и очакват, очертават нейните основни характеристики и се мъчат да видят какво отвъд нея ще се появи и настани в Русия. И в Русия историята ускорява своя ход; назряват събития, забелязват се явления и тенденции, свидетелстващи за края на една и началото на друга епоха. Тази друга епоха трябва да бъде не само предречена (това правят всички), но и видяна като реалност и описана прецизно и ясно, за да бъде подготвено обществото за нея. Необходимо е „да се разчистят” пътищата към нея, понеже е спасителна за страната и народа, или да се поставят препятствия, за да бъде невъзможно нейното идване - тъй като застрашава целостта на Русия и на руската душа и ум.

Революцията се предшества от мощното навлизане на либерално-егалитарните буржоазно-демократични идеи, с постепенното разлагане на дворянско-аристократичните обичаи и уредби на живота, с постепенната унификация на обществената действителност, с пренебрежението към традициите и техните нравствени норми. Появил се е вече нов тип личност. Тази личност не харесва досегашния живот, има своите категорични оценки за него и свои идеи за преустройването му. Друга е психиката и нравствеността му, отношението му към красивото и грозното, към доброто и злото, към Бога и религията. Руската мисъл и руската литература са забелязали тези промени и се опитват да ги опишат, анализират и обяснят. Спорещите поставят съдбовно въпроса „Какво да се прави?”. Намирането на отговора е голямата задача пред руската мисъл и от него зависи какво развитие ще получи Русия и каква ще е съдбата на руския народ. Интелигенцията, а и обществото вярват и знаят, че всичко е в техните ръце.

Русия по онова време действително е изправена пред огромни изпитания. Изпитанията принуждават руските писатели и мислители да поставят диагнозата на болестта, от която страда нова Русия, за да предпишат необходимите лекарства. Че Русия е болна и подложена на изпитания, виждат и пишат всички. Проблемът е в диагнозата на социалното заболяване, която трябва да установят съобразно проявяващите се симптоми. Тук е и разделителната линия в руската мисъл на ХІХ, а и от началото на ХХ век.

През ХІХ век и особено по времето на К. Леонтиев и В. Соловьов философите, писателите и изобщо мислещата интелигенция смята, че съдбата на народа, империята и обществото е в техните ръце и че от работата на ума тя зависи в най-голяма степен - повече отколкото от императора и държавниците дори. Това съзнание ги издига нравствено много високо и ги кара да се чувстват отговорни и задължени да изпълнят възложената им от Бога и историята длъжност.

Историята на руската мисъл от онова време е интересна преди всичко с различията на гледните точки, от които се наблюдават, описват, анализират и оценяват обществените явления и процеси. Но колкото и големи и дълбоки да са различията, те все пак се свеждат до два главни потока, които съвсем схематично и може би не съвсем точно именно поради тяхната схематичност можем да определим като: „за” и „против” модерната буржоазно-капиталистическа епоха и носещата я върху своите криле руска буржоазна революция. Споровете са за идеи, но зад идеите стоят напълно реални неща. Там, зад тях е пораждащата ги и изразяваща се чрез тях буржоазно-капиталистическа система с всичките и достойнства и пороци.

Всичко се е променило - дори и начина на изразяване и проявление на тези изменения. Различни са и славянофилите, и западниците; тези, които държат да се запази своеобразието на руската душа, и тези, които искат Русия да се приближи до запада и да вземе от нея повече. Новите реалности са отворили нови проблеми, които не могат да бъдат решавани със старите средства. Русия е преминала на нов етап от своето развитие. Тя е избавила своите поробени братя православните християни на Балканския полуостров, разрушила е Османската империя, дала е възможност да се образуват нови свободни национални държави. Самата тя е извършила важни реформи в своето вътрешно устройство - освободила е селяните от крепостничеството, изпитала е сериозни политически сътресения, които разклащат самодържавието и поставят под съмнение надеждността на социално-политическата система. Но Русия е велика държава и няма руснак, който да не желае нейното могъщество да се запази и увеличи. Проблемът сега е доколко това величие и могъщество може да се съхрани с консервативни или с буржоазно-демократични реформи. Всички разбират, че реформите са наложителни, за да се отговори на изискванията на времето, но не всички вярват и възприемат буржоазната унификация или дворянско-средновековното своеобразие. Около тези две основни линии и обществено-политически принципа се групират и различните крила в руската философска мисъл от последната четвърт на ХІХ век, чиито най-ярки представители са К. Н. Леонтиев и В. С. Соловьов.

2.

Идейно-политическите спорове и ожесточените словесни битки се водят по най-важни проблеми, които Русия трябва да разреши. Тези философски срещи намират най-важните пресечни точки, за да доказват своята правота. Понеже всеки изповядва различни ценности и си служи с различни критерии за оценка на фактите и явления, различни са и позициите на противните страни относно коментираните факти и явления. Затова е интересно да се види как се срещат те в търсенето на аргументи в полза на своята позиция в творчеството на един от най-великите руски писатели Ф. М. Достоевски.

Проблемът „Достоевски” е възлов проблем за философите Константин Леонтиев и Владимир Соловьов и за руската мисъл от края на ХІХ и през ХХ век (а и днес също). Макар те формално да не дискутират върху неговото творчество (много по-остър и в пряко стълкновение е спорът им за Николай Данилевски, например), но анализите им на творчеството на Достоевски са по същество принципни идейни спорове.

Ф. М. Достоевски не случайно е пресечна точка на тези идейни сблъсъци. Той е най-проникновеният изразител на измененията в руското общество. Творчеството му е не просто предчувствие за настъпващата революция, но и „огледало на тази революция” - много повече според мене от Л. Н. Толстой, за когото В. И. Ленин даде определението „огледало на руската революция”. Достоевски показа тази революция не косвено, както стори това Толстой, а с идеите и техните конкретни носители и изразители, с начина им на мислене, говорене и действие. Той описа и изрази света, който вече е скъсал с дворянските традиции, понеже те са се разложили и обезценили, и се готви да тръгне по нов път. Достоевски дори вложи в устите на своите герои думите, които произнасят и славянофилите, и западниците. Картината, която той рисува, е богата, сложна и драматична. Животът кипи, хората търсят спасение, мятат се от една крайност към друга, понасят ударите на живота, мъчат се да устоят на напора му и се запазят. Но това никому не се удава. Всички са страдалци и мъченици. И никой не е щастлив и доволен от живота.

Никой друг руски писател не показва такъв живот. Защото до Достоевски такъв живот просто няма. Той се заражда, оформя и утвърждава окончателно по времето, когато той твори. Тази живот, който реално протича пред очите му, е пресъздаден в творчеството му. Затова е анализирано толкова внимателно още по време на неговото създаване и след смъртта на автора му. Анализирайки литературните творби, руските философи всъщност анализират социалната действителност и процесите в нея, защото Достоевски е най-достоверният свидетел на своето време. В своето време (а вероятно и после, та до наши дни) той е изучаван много повече от философите отколкото от критиците и литературоведите.

Аз бих определил времето на Ф. М. Достоевски като време на набиращата сила буржоазна революция в Русия. Т. е. това е преходно, междинно време, в което животът се е разбъркал, подложен на трусовете на революцията. Настъпило е някакво природно бедствие, което подлага всички на изпитание - и то в еднаква степен и тези, които участват или съдействат на революцията, и тези, срещу които тя е насочена. Душите и умовете на хората са разколебани от тежките преживявания, които им се стоварват. Кипят страсти, надигат се злите сили, за да разрушават спокойствието и тихото течение на живота. И никой не е предпазен от тях; никой не може да се защити от гибелното им въздействие.

И това не са обикновени конфликти между отделни хора, чиито особени и непримирими характери ги карат да се борят за място в живота, оспорвано им от други като тях. Достоевски не разказва битови истории, ставащи около него или с него, а пресъздава грандиозните промени в руското общество, каквито то преди не е преживявало и които предизвикват размишления у мислещите, но и ужас у тези, които не знаят как да се оправят.

Достоевски показва как се променя и разрушава религиозното съзнание. Истинската вяра се бори с това разрушение, но то е неудържимо и довежда трагедии, които се преживяват все по-трудно. Героите му се мъчат да си обяснят света „по новому”, с помощта на нови категории, заимствани от европейските философии и идеологии, но срещат съпротивата на руската същност и своеобразие. Тогава осъзнават, че истината им се изплъзва и че дори става все по-далечна и непостижима. А те са търсачи на истината. Вярата и православието досега са им я давали. От сега насетне други им предлагат истини, които са рационално обяснени и уж „доказани” от опита и практиката, но те знаят, че са мъртви. От тук се поражда огромен обществен проблем, чието разрешаване доближава в някаква степен до истината. Но тя е необходима за философите и социолозите, за писателите и мислителите - не за обикновения човек. Обикновеният човек ще я получи, когато преодолее надигналите се противоречия и потуши вълненията в себе си и в обществото, в което живее.  

Може ли човек да живее извън вярата и религията, без нея и дори срещу нея, както му предлага новото време? Ф. М. Достоевски поставя този проблем в творчеството си, като го изследва в характерите и поведението на героите си в редица романи, най-ярките от които са „Престъпление и наказание”, „Бесове” и „Братя Карамазови”. Православието е неотделимо от Русия, но въпросът сега е до каква степен е тази неделимост и какво носи отделянето на Русия от православието, как руският човек се пригажда към установяващите се условия, как им влияе и се мъчи да ги променя; кой е най-големият потърпевш от всичко това и до къде ще стигне Русия в своя ход.

Разрушенията на традиционния бит и живот провокират желанието и потребността да се изгради на тяхното място нещо ново, здраво и устойчиво. Какво е това „ново” и как да бъде изградено? Кои ще са хората и от къде ще се появят те; с какви сили и средства ще се преодолее разложението и ще се влее енергия в съзиданието; кога ще стане то? Достоевски поставя и обсъжда тези въпроси от нравствена гледна точка и ги изпълва с висока нравственост, защото сам той осъзнава своята нравствена (именно нравствена!) отговорност и настоява да бъдат разрешавани от тази гледна точка. В противен случай те ще бъдат само обикновени теми за научно-политически анализи, но не и засягащи изконно съдбата на Русия, руския човек и изобщо на цялото човечество. Защото цялото човечество е подложено на драматичната промяна и над него е надвиснала огромната опасност от обезличаването на личността и превръщането й в обикновено бездушно, безумно и безсловесно механично същество, както проповядва Шигальов от романа „Бесове”.

Обществената реалност с нейните идейни проблеми и дискусии, с новия тип личност и социални конфликти е в пълна мяра пресъздадена в творчеството на Ф. М. Достоевски. Достоевски не е „обективен” наблюдател” и фотограф, а човек на социално-политическите, религиозно-нравствените и философските идеи. Това огрява творчеството му с особена светлина, която привлича анализаторите, помага им през нея именно да изследват в дълбочина състоянието и перспективите на обществото, да видят опасностите, които го дебнат и да преценят какви хора са тези, които движат събитията и в чието име историята поема в една или друга посока. Идейният свят на Достоевски е също толкова внушителен по мащаб, могъщ като проявление и богат на нюанси колкото и реалния, който описва.

Идейният свят на великия писател е пресечната точка на споровете между Константин Леонтиев и Владимир Соловьов. Той е полето, върху което се провеждат остри и непримирими идейни битки, отстояване на принципи, прокарване на възгледи за правилното и устойчиво обществено устройство и развитие на обществото, на Русия.

3.

Константин Леонтиев често се позовава на написаното от Ф. М. Достоевски. Достоевски е един авторите, които Леонтиев най-много е цитирал в своите трудове - по различни поводи и с различни цели. Но сравнително най-цялостен и дълбок анализ на идеите му той прави в голямата си статия „За всемирната любов. Речта на Ф. М. Достевски на Пушкиновия празник” („О всемирной любви”. Речь Ф. М. Достоевского на Пушкинском празднике”), публикувана през 1880 г. Тя е един от много отзиви на знаменитата реч на Ф. М. Достоевски, произнесена на 6 юли 1880 г. по време на откриването на този забележителен паметник в центъра на Москва. Речта на Достоевски направила неописуемо впечатление на всички, които са я чули от устата на писателя, а и на тези, които по-късно я прочитат публикувана в неговия „Дневник на писателя”.

Сам К. Н. Леонтиев оправдава интереса си към тази знаменита реч, а и към цялото творчество на Фьодор Достоевски: „Мненията на Ф. М. Достоевски са много важни - не само защото той е даровит писател, но още повече понеже е писател влиятелен и дори много полезен” ( курсивът е на Вл. Соловьов). Той го определя като „моралист”, „зает много повече с психическото изграждане на личностите, отколкото със социалното устройство, с което днес всички са толкова заети. Човечеството на ХІХ век сякаш напълно се е отказало от личната проповед, от пряката сърдечна морализация и е възложило всичките си надежди на преустройството на обществото, т. е. на в някаква степен принудителност на оправянето. Обстоятелствата, натискът на закона, съдът, новите икономически условия ще принудят и приучат хората да станат по-добри…” И малко след това: „Вярват в човечеството, но вече не вярват в човека.  Г-н Достоевски очевидно е един от малкото мислители, които не са изгубили вярата в самия човек“. Това го прави, според К. Н. Леонтиев, съюзник в борбата срещу тези, които смятат, че е достатъчно да се променят „икономическите условия”, за да се промени от само себе си човекът и да стане нравствен, а обществото - справедливо.     

Достоевски е пример според Константин Леонтиев как вярата и религиозното чувство придобиват нови проявления в резултат от разколебаването на религиозното съзнание и настъплението на буржоазните отношения. Идващият от Европа позитивизъм насажда нова идея за човека и общественото устройство; той проповядва идеи, които звучат по християнски, но са или чужди на християнството, или го изопачават и показват невярно. Не е достатъчно, смята К. Леонтиев да четеш и следваш Евангелието. Необходимо е да го четеш през очите на светите отци, защото иначе из него могат да се извлекат и се извличат ереси. Святоотеческото учение е опората, върху която трябва да стъпи всеки вярващ, за да следва пътя на Господа Иисус Христос и да не се отклонява от него. Тази забележка по повод Ф. М. Достоевски е необходима на Константин Леонтиев, за да покаже защо в знаменитата си реч великият писател плаща дан на нехристиянските европейски идеи, когато говори за „всечовечеството” и за „всемирната любов”. Т. е. за възможността на земята да се установи всеобща любов и справедливост. Това е основният патос на Достоевски в речта му за Пушкин. Константин Леонтиев възразява: „Но възможно ли е да се свежда цялото културно историческо призвание на великия народ до едно добро чувство към хората без особени, определени, в едно и също време веществени и мистични, така да се каже, предмети на вярата, стоящи извън и по-високо от това човечество, - ето въпросът?”. Какво означава това?  

Христос учи, че „светът в зло лежи”, че той е неверен, не е важен и дълговечен. Вечността ще настъпи след гибелта на земята. „Не пълно и повсеместно тържество и любов и всеобща правда на тази земя ни обещават Христос и Неговите апостоли, а, напротив, нещо, което като несполука на евангелската проповед на земното кълбо, защото близостта на края трябва да съвпадне с последните опити да станат всички добри християни…” Христос проповядва края на света, неговата гибел. Той „пророчества не всеобща хармония (всеобщ свят), а всеобщо разрушение”. „Пророчеството за всеобщо примирение между хората в Христа не е православно пророчество, а някакво общохуманитарно нещо.”  

Либералната идеология, за каквато през ХІХ век са смятали социализма, фалшифицира християнското учение, придава му изкривен вид, защото набляга не на вярата в Спасителя, а на вярата в човека, който е всесилен и сам и по единствено по своя воля е способен да измени общественото устройство и да установи справедлив ред на земята. „Христос, повтарям, определя милосърдието или добротата като личен идеал; Той не е обещавал никъде тържество на поголовното братство върху земното кълбо… За такова братство са необходими преди всичко отстъпки от всичките страни. А има неща, от които не бива да се отстъпва”, уточнява Константин Леонтиев. Християнството не проповядва социално равенство, нито справедливост чрез разпределителните механизми на държавата и обществото. Защото такова равенство подтиква към съпротива, бунтове и революции, когато не може да бъде установено или бива нарушавано от властта на господстващото съсловие. Социалното зло се унищожава не с човешка сила, а със смирение, страдание и молитви, за да се получи Божията милост и благословение. Въоръженият с европейските социално-политически идеи човек на ХІХ век върви в погрешна посока и не ще може да достигне до благоденствието и покоя, за които толкова мечтае. Защото са непостижими на земята.

Напротив, преди края на света „не само не ще настане всемирно братство, но именно тогава ще оскуднее любовта, когато бъде проповядвано Евангелието по всички краища на земята”. Константин Леонтиев вижда у Достоевски православно християнство, но смята, че в творчеството му мистичните чувства са проявени слабо за сметка на „хуманитарната идеализация”, която е изразена, както казва той, „доста пламенно и пространно”. Достоевски се стреми да излезе върху „истинския църковен път”. Но речта му за Пушкин е отклонение от поетата посока. „Отново тези „народи на Европа”! Отново тази „последна дума на всеобщото примирение”! Този „всечовек”!” Това кара К. Леонтиев да смята, че великият писател, както и другите големи руски писатели по онова време, е заразен от европейските идеи и е настроен напълно по тях. На изпитание е поставена съдбата на руския човек, който може в близко време „да се разтвори безследно във всеки и във всички“.

Коментирайки основните постановки във въпросната реч на Ф. М. Достоевски, К. Н. Леонтиев специално подчертава, че „новоевропейската хуманност и християнската хуманност са без съмнение антитези, които са дори много трудно примирими”. И добавя: „хуманността е проста идея; християнството е сложна представа. В християнството между много други страни има и хуманност или любов към човека „в Христос”, т.е. не от нас пряко произтичаща, а от Христа дарувана и за Христа ближния провидяща, - от Христа и за Христа”.

Европейският хуманизъм не е любов към човека, а обожествяване на човека, преувеличаване на неговите способности и възможности, чрез които да измести Бога. Философията на хуманизма цели на мястото на религията да постави рационалното и уж „научното” обяснение на света и на силите, които го движат. Това става и чрез използването на категории и понятия, заимствани от християнството, но изпълвани с нов смисъл и съдържание. Например, любов, смирение, братство, милосърдие. Но ако за християнина и особено за православния спасителната мисъл е мисълта за задгробното спасение, буржоазията, а заедно с нея и пролетариатът с всички останали социални съсловия, искат „спасението”, т.е. раят, да стане тук, на земята и то колкото се може по-скоро. Те желаят тук да са добре, което за тях е спасението. За тях няма „отвъдно” и затова проповядват справедливост, обществена хармония, прогрес, всечовечество, солидарност в човешкото общество. Всичко, което е от Бога и Църквата, или се изхвърля като „религиозен предразсъдък”, или му се придава нов смисъл, достъпен за ограниченото човешко съзнание. Така става с категорията любов. За буржоазния либерал е по-важно да обичаш цялото човечество, отколкото отделния човек. В речта си Ф. М. Достоевски говори за „смирение пред народа” и понеже от гледната точка на Църквата това е изпразнено от съдържание понятие, но криещо в себе си „либерален” смисъл, К. Н. Леонтиев остро възразява на великия писател: „В тези думи: смирение пред народа (или вероятно пред мужика по-конкретно) има нещо много смущаващо и отчасти лъжливо. В какво трябва да се смиряваме пред простия народ, кажете? Да уважаваме неговия телесен труд? Или да подражаваме на нравствените му качества? Но аз не смятам, че семейните, обществените и изобщо личните, в тесния смисъл, качества на нашето простолюдие биха били току-така достойни за подражание”. Константин Леонтиев подчертава, че трябва да се учим от него „да се смиряваме” умствено, философски да се смиряваме, да разберем кое в мирогледа му е повече истина отколкото нашето…”. Според него смирението и дълготърпението на руския народ е в подчинението на властите - светските и църковните. Това е „смирение пред Църквата”, но за него нито Ф. М. Достоевски в речта си говори, нито се признава и цени от либералните идеолози. Трябва да се подражава на религиозността и църковността на руснака и те да се ценят, а не изобщо да се говори за уважение и преклонение „пред народа”. Човек трябва да се смирява пред Господа и тогава „смирението пред народа” ще бъде смирение пред Църквата.  

Константин Леонтиев смята, че Ф. М. Достоевски още не е достигнал до истинското знание за Църквата. Великият писател е бил църковен човек, който ходи в храма, изповядва се и се причастява, но „да пише и проповядва правилно още не е можел” и затова в знаменитата си реч е допуснал тези „отклонения” от Христовото учение, поддал се е на европейските либерални идеи и е отишъл по-далеч от необходимото в своя патос да доказва особените качества на руския човек и предназначението на Русия в земния свят.  

Забележките на К. Н. Леонтиев към речта на Достоевски при откриването на паметника на Пушкин в Москва са „църковни”. Те констатират състоянието на руската мисъл, която очевидно се е поддала на влиянието от Запада и е допуснала отклонение от Православието.

4.

Книгата на Владимир Соловьов „Три речи в памет на Достоевски (1881-1883)” е публикувана в Москва през 1884 година. Тя заема важно място в литературата за великия писател и е забележителен анализ на неговия идеен и нравствен свят, видян през погледа на един от най-големите руски философи от края на ХІХ век. Тя бележи изобщо нов подход към Достоевски, но и нова посока в търсенията и начина на работата на руския ум. В началото на предговора към нея В. С. Соловьов подчертава, че тук дири отговор на въпроса „на какво е служил Достоевски, каква идея е вдъхновявала цялата му дейност” и тази бележка се отнася изцяло и до самия философ. Тук В. С. Соловьов е социален мислител и откровено изразява своите социални идеи, които са и идеите на руския ум от края на века.

Достоевски е важен за Владимир Соловьов по същата причина, поради която е важен и за Константин Леонтиев: защото е велик мислител и анализатор на обществената реалност и на социално-политическите и идейните процеси, протичащи в нея. И защото в творчеството си пресъздава живота в неговата пълнота и цялост.   

Владимир Соловьов разглежда творчеството на Ф. М. Достоевски в контекста на едно ново изкуство, обособило се през втората половина на ХІХ век. Обособило се и отделило се от религията, това изкуство според него „трябва да влезе в нова свободна връзка с нея”. Но то няма да е религиозно в смисъл на утилитарно, каквото е било преди, а самостоятелно, резултат от друго съзнание, което се завръща към Бога свободно и самостоятелно. Изкуството не е с религиозно съдържание, не обслужва Църквата, а изследва социалната действителност. Тази действителност е изпълнена с „мрак и житейска злоба”, които трябва да бъдат осветени и просветлени, за да се подобри. „Новото изкуство се връща на земята с любов и състрадание, но не за да се потопи в мрака на земния живот, защото за това не е нужно никакво изкуство, а за да излекува и да обнови този живот”. Действителността трябва да се преобрази и в тази тежка работа ролята на художника е особено важна и отговорна. Според В. С. Соловьов вече се появяват творци, които са реалисти и „изхождайки от реализма и оставайки още в значителна степен върху неговата низка почва, заедно с това стигат до религиозната истина, свързват с нея задачите на своите произведения, черпят от нея своя обществен идеал, с нея осветляват своето обществено служение”. Предтеча на това ново изкуство според големия руски философ е Ф. М. Достоевски.

Тук виждаме ново съзнание, ново отношение и разбиране на изкуството. Това разбиране е различно от схващанията на К. Н. Леонтиев, понеже е друго отношението му към живота, изкуството и Църквата. Владимир Соловьов разглежда религията, вярата и Църквата като неща, отделени от обществото и изкуството, а самото изкуство като обособило се като самостоятелна и независима дейност, която може да получи полза от религията и Църквата, но не и да им служи. То служи на обществената реалност и се създава по свои правила и закони. Вярата и Църквата са му необходими, за да се извиси и излезе изпод зависимостта на обществото и по този начин да го преобрази и подобри. С тях творецът придобива нови знания за живота и нови способности и виждания за неговото изобразяване и пресътворяване. Възможностите му се увеличават, тъй като излиза от зависимостта на прякото обществено служение и се издига над бита, за да го осмисля в неговата цялост и пълнота. Той осъзнава посоката и целта на живота и човека. Религиозният идеал стои при него над „господстващите течения на обществената мисъл”. Идеалът е необходимият за всеки творец критерий за истината и за истинното служение на изкуството. Благодарение на него Ф. М. Достоевски вижда истината и се отказва от погрешния път, който по заблуждение е бил поел преди своето нравствено и естетическо прераждане.

Според Владимир Соловьов религията и Църквата служат (или може би по-точно - помагат) на изкуството, а не обратното.

Владимир Соловьов констатира една реалност, с която трябва да се съобразяваме и днес. Друго е вече общественото съзнание. Друго е изкуството, което го изразява. Други са и творците. Но според него Достоевски е знак, че протичат важни и дълбоки изменения, които поставят нови цели. „Единствен Достоевски взе общественото движение за главен предмет на своето творчество.” И още: „По силата на своята вяра Достоевски вярно предусещаше висшата, далечната цел на цялото движение, ясно виждаше неговите отклонения от тази цел, с право ги оценяваше и справедливо ги осъждаше”. Героят му има своите високи нравствени изисквания, влизащи в противоречие с установения обществен строй. А установеният обществен строй е несправедлив. Той несправедливо подрежда в своята социална йерархия и поставя в горните й редове не тези, които са нравствени и добри. Този ред разделя хората на привилегировани и унижени и оскърбени. Героят не приема несправедливостта и поставя пред себе си въпроса: „какво трябва да се направи?”. В младостта си великият писател е убеден, че несправедливостта трябва да се премахне, като „унижените и оскърбените” трябва да се обединят и „въстанат срещу нея и да преустроят обществото по свой начин”. Каторгата обаче му подсказала чрез поведението на същите тези „унижени и оскърбени”, които били надарени с висока нравственост и нравствена сила, неправотата на възгледите му и го накарали да признае тяхната погрешност и се откаже от тях. Така той достига до нов обществен идеал, който Владимир Соловьов нарича с една дума - Църква. Но философът подчертава, че това не е „тялото Христово”, а именно общественият идеал, който пък Достоевски нарича „нашият руски социализъм”. „Нашият руски социализъм” не изисква насилствено сваляне на съществуващия ред, както проповядват европейските социалисти, и е „извисяване всичко до нравственото равнище на Църквата като духовно братство, макар и със запазването на външното неравенство в социалния статут, иска одухотворяването на целия държавен и обществен строй чрез въплъщаването в него на Христовата истина и живот”. Това е, може да се каже, секуларно отношение към Църквата и вярата, но и преодоляване на секуларността, като се запазва статуквото, а му се придава християнски смисъл. Истината е по-важна от всичко. Но Владимир Соловьов не говори за истината като Христос („Аз съм Пътят, и Истината, и Животът”), а само „в Христа”, т.е. тя е натоварена с нравствен смисъл. Руският народ познава тази истина и с нея е призван към специално служение за човечеството.

Мисията ще бъде изпълнена, ако се постигне идеалът на Владимир Соловьов, който той вижда и у Ф. М Достоевски: „християнската идея за свободното общочовешко единение, за световното братство в името на Христа”. Целта е да се постигне вселенското християнство. Тя е постижима от човека, защото всички останали човешки дейности (политика, наука, изкуство, обществено стопанство) извън християнството само разделят хората, тъй като „се ръководят от егоизма и личната изгода, от съперничество и борба и пораждат угнетение и насилие”.

Владимир Соловьов си представя „вселенското православие” като необходимо обединение на всички християни, като за целта различните християнски църква трябва да направят компромиси, чрез които да преодолеят различията и се доближат максимално едни до други. Той проповядва тази идея и непрестанно доказва нейната висока нравствена същност и наложителност. Животът му на учен и християнин е отдаден на нея.

Обединението на християнските църкви е също проблем на секуларната епоха. Разделението им е разрешение на догматичен проблем, а на обединението им се гледа като на идеологически и дори политически акт. Дори и Владимир Соловьов смята, че това може да стане механично - само с компромиси и добра и силна воля от двете страни. Ф. М. Достоевски придава на подобно „обединение” и нравствен смисъл, тъй като чрез разрешаването му ще се постигне мечтаната от него справедливост в обществото. Това е типичен начин на мислене на модерния човек, за когото проблемите на Църквата са проблеми на обществена институция, натоварена с определени функции и помагаща за по-доброто обществено устройство. Разбира се, разделението на църквите е тежко зло, което трябва да се преодолее, но то може да стане единствено по догматичен път със завръщането на отделилите се от истинското християнство, а не чрез сливането на „институциите”.

Идеята на Владимир Соловьов, на която той служи всеотдайно и с висока отговорност, е примамлива, защото е нравствена. Но тя е преди всичко светска и политическа. Не е случайно, че той я вижда у Достоевски и като идея за всеобщото братство, като постигане на всечовечеството от добри и нравствени хора. Чрез осъществяването й „лошият свят” може да стане добър, да се очисти от злото. Значението на руския народ именно тук се проявява най-силно, защото той носи дълбоко в сърцето си образа на Христос и „когато му дойде времето, ще го покаже наяве на всички народи и ще ги привлече към Него, и заедно с тях ще изпълни общочовешката си задача”.

Когато говори за единението на църквите и на хората в човечеството, Владимир Соловьов прави важно и много необходимо уточнение. Единението трябва да бъде „човечно”, т.е. доброволно, породено от съгласието за единство. Той е против насилственото му осъществяване, както проповядват масовите идеологии, чиято цел е промяната в общественото устройство. „Въпросът не е в единството, а в свободното съгласие за единство. Въпросът не е в големината и важността на общата задача, а в достатъчното й признание.” Свободата е основата, върху която единението се постига. Самата тази свобода е гарантирана от християнството, което „поставя редом със съвършения Бог съвършения човек”.

Свободата е условието за правилното духовно и социално развитие на народа, а това развитие е необходимо, за да се осъществи единението на всички народи. Владимир Соловьов я разглежда преди всичко като политическа, т. е. като комплекс от права, които са гарантирани и използвани в обществения живот на отделната личност и на цялото общество. Властта освобождава и осигурява правата. Ако тя не желае да го стори, обществото и народът могат да я принудят да им ги даде. Тогава възниква въпросът „за какво да се живее и какво да се прави?”, за да се измени обществото и се извоюва свободата. Той е естествен и закономерен, когато се тръгва към реформи - все пак трябва да е ясно какво се цели и с какви средства да се постигне. Такъв въпрос си задават всички идеологии и политически платформи и търсят отговора му. А отговорът е свързан с целия организационно-политически механизъм, нужен за успешното протичане на революционния процес и за да се знае предварително основната схема на новата обществена постройка, която ще бъде изградена след победата. Идеологиите поставят този въпрос и му отговарят винаги „убедително” - в противен случай не биха присъединили към себе си масите. А без тях нищо не е възможно. На масите, които ще се включат в борбите, им е нужна яснота за бъдещето; затова им се чертае планът за действие и силуетът на бъдещия дворец на социалното благополучие и благоденствие. Отговорът им следователно е готов и непременно убедително верен. Обаче Владимир Соловьов се съмнява, че те знаят този отговор. Съмнението му е основателно, макар че когато си убеден, че общественото устройство и съдбата на света са човешко дело, не може да не знаеш какво и как ще го направиш. Работата е там, че подобно знание е само привидно истинско, а в същността си е напълно фалшиво и лъжливо. То е такова, защото постигането на поставената цел изисква, както подчертава и Владимир Соловьов, „известно предварително определено отвън принудително икономическо и социално устройство на живота; ето защо всичко, което може да направи човек за постигането на този външен идеал, се свежда до отстраняването на външните препятствия към него”. Противниците се унищожават физически и морално, насаждат се страх и фанатизъм. Но така само се увеличава злото на земята и се опустошават човешките души; отнема им се свободата на избора, дадена им от Господа още при сътворяването на първия човек.

Ф. М. Достоевски отхвърля този „външен обществен идеал”, „т.е. който не е свързан с вътрешното прераждане на човека или с неговото раждане свише. Такова раждане не е нужно за тъй наречения обществен идеал. Такъв груб и повърхностен, безбожен и безчовечен идеал нямаше у Достоевски”. Достоевски показа до какво води упоритото и сляпо следване на „външния обществен идеал” и как човек се преражда, когато се отдаде на вярата в Христос. Конфликтът между външния и вътрешния идеал се задълбочава през втората половина на ХІХ век и става основна тема в творчеството на Ф. М. Достоевски.

5.

Владимир Соловьов и Константин Леонтиев коментират православния дух на творчеството на Ф. М. Достоевски. И двамата са категорични, че това творчество, особено в по-късните години, е проникнато от този дух и че великият писател е все по-вярващ православен християнин. Православието за тях е доказателство за православния характер и на руския народ, Русия и на руската идея. С него обясняват защо руският народ има специално предназначение в човешката история. Достоевски е знак, че руската литература, подобно на руското общество, излиза от досегашното си състояние и навлиза в ново, в което православният руснак ще стане участник в съдбовни събития. С творчеството си Ф. М. Достоевски сигнализира и свидетелства за тези събития и процеси.

Но двамата велики философи по различен начин разглеждат православието на Ф. М. Достоевски, понеже самите те са в различна степен вярващи и църковни хора. В това различие те пресичат отношението си към писателя и християнските му „проповеди”.

В анализа на християнството у Ф. М. Достоевски, който правят К. Леонтиев и Владимир Соловьов, се проявяват, както вече стана дума, различните идейни течения в руската мисъл и се сблъскват две важни позиции в нея. Владимир Соловьов е новият етап в развитието на общественото съзнание и в разбирането за православието и неговото място в Русия. Самият Достоевски бележи това ново отношение. И то се изразява в малко или повече „утилитарния” подход към християнството и във възприемането му в една или друга степен повече като идеология отколкото като вяра и Църква. Срещу такъв подход възразява, както вече видяхме, Константин Леонтиев, защото нищо от това, за което говорят Достоевски и Соловьов, Иисус Христос не е проповядвал. Християнството е религия на спасението, но на личното спасение. Само чрез личното покаяние и смирение, чрез личните усилия светът може да стане по-добър. Любовта е към ближния, а не изобщо към цялото човечество. Но идеологиите вече са разколебали тази любов и говорят за любов към човечеството, за обединяване, за да се измени светът към по-добро. Това според Константин Леонтиев е отнемане на свободата, понеже промяната трябва да се извърши насилствено.

„Идеологическото християнство” на Владимир Соловьов вижда в обединението на църквите изпълнението на важната мисия на Русия да примири и свърже Запада и Изтока. Той не приема идеята на Константин Леонтиев за византизма като основата, върху която трябва да съществува Русия, за да изпълни тази мисия. В речта на Ф. М. Достоевски по повод откриването на паметника на Пушкин в Москва В. С. Соловьов вижда крачката, която великият писател прави за прекратяване спора между славянофилите и западниците, а от там и за обединението на човечеството. Константин Леонтиев, напротив, отчита задълбочаване на различията и отклонение от истинското християнство, т.е. от Православието. Той е консерватор и според Владимир Соловьов е човек на миналото. Самият Соловьов е новото настояще, скъсващо с миналото и поемащо по пътя на реализма с християнски смисъл.  

Спорът между двамата е принципен. От богословска гледна точка Константин Леонтиев е прав. От идейно-политическа Владимир Соловьов надделява в него. Но не казвам, че е прав. Спорът тук не е толкова между славянофили и западници, колкото между две епохи, които все още заедно съществуват в Русия. К. Н. Леонтиев е консерватор в един все по-либерален свят и не случайно Владимир Соловьов оценява посоката на неговото консервативно мислене като „крайно едностранчиво”. „У него имаше една господстваща и обединяваща любов, но и една главна ненавист към съвременната европейска цивилизация, която, впрочем, му бе известна не в нейния западен оригинал, а само по непълния руски и гръко-славянски превод. На тази ненавистна нему Европа той противопоставяше ту стария византизъм, ту още несъществуващата и неведома култура на бъдещето” - пише той през 1892 г в статията си в памет на К. Н. Леонтиев. И наистина, Леонтиев е последният православен руски мислител на ХІХ век, който все още пази и проповядва истинското православие и много внимателно го полага върху своите идейно-политически позиции. Той не е излязъл още от дворянското руско средновековие, докато Владимир Соловьов вече е направил крачката в модерната епоха. Константин Леонтиев усеща драмата на движението напред, а Владимир Соловьов - драмата на връщането назад. И единият, и другият предупреждават за опасностите от устойчивостта и настъплението на враждебните им идеологии - съответно на либерализма и на консерватизма. Идейната борба е остра и непримирима, защото се води от принципни позиции и засяга съдбата на Русия.

Ф. М. Достоевски е като че ли в средата между двете крайности, олицетворявани от двамата велики мислители. Интересното е все пак, че консерваторът К. Н. Леонтиев не се стреми да го „привлече” на своя страна, докато В. С. Соловьов го разглежда като потвърждение на своите идеи и стремежи. Това е така, защото Константин Леонтиев е православен християнин и знае, че Бог поставя всичко на място му и приобщаването към християнството и доказването на неговата правота не е въпрос на агитация и принуждения. То не е идеология, а Божествено учение, дадено на хората чрез откровението и снизхождението на Господа в Богочовек. Докато Владимир Соловьов като буржоазен човек е с рационално отношение към Православието, но Православието не му е достатъчно. Той го смята за пасивно учение и затова го допълва с идеологията на обединението на хората във всечовечество. Християнството е основата, върху която това трябва да стане, а другото са идеи и принципи, почерпени от Православието и пригодени към изискванията на модерния свят.

ХХ век ще предпочете Владимир Соловьов и няма да се вслуша в Константин Леонтиев. Той ще разглежда творчеството на великия писател Ф. М. Достоевски много повече през погледа и съобразно идеите на Владимир Соловьов, а не съобразно подхода и оценките на Константин Леонтиев.

Но това не е доказателство за правилността на единия и погрешността на другия подход.