Всеволод Гаршин

Българите в Свищов посрещнали нашите пехотинци с възторг, със сълзи. Малки деца се хвърляли на шиите им.
Каква страна! Каква природа! Грозде, кайсии, праскови, бадеми, лешници. От всичко по много. Тук би могъл да се устрои земен рай…
Бих желал да прочета нещо във вестниците за Свищовската операция.
Видях Драгомиров веднага, след като императорът му окачил Георгиевски кръст на шията. Войниците от неговата дивизия го обожават. Видях и императора, и всички останали. Те заминаваха за Свищов, а ние стояхме в шпалир…
Нашите, участвали в бой, казват, че само нашето „ура” помогнало. Позицията - непристъпна: турците открили такъв огън, че отделни изстрели не се чували. И ако не атакували на щик, то всички биха били избити…
Българите са неописуемо радостни. Минаваме през едно село - всички мъже се събират да ни поздравят. Дори ръцете ни стискат…
Сега се върнах от село Обща могила, наречено така в памет на избитите през 1852 г. българи. Тук е имало около 70 къщи - черкези, татари, абхазци. Всички те избягали, като предварително напълно разорили българите. Онова, което те разказват, е просто ужас. Аз сам видях един българин, ранен на три места…
Почти всяка вечер се виждат отблясъци от далечни пожари: турците палят български села. При това те колят българите безпощадно. Нещастен народ! Скъпо заплати той свободата си. Безкрайни ниви, простиращи се от хълм до хълм, стоят неожънати и вече са полегнали…

Освобождението 1877-1878. Осемдесет години. Сборник. БП. С. 1958