ОЧИТЕ
превод: Петър Велчев
І.
Любимата жена умря… Тогава
той си помисли как в самотни нощи
сред свойте спомени ще остарява -
край огледалото, където още
трепти лика й, младото й тяло!
Тъй както в ракла си държи парите
скъперникът - в туй старо огледало
той мислеше, че дните му са скрити.
За него времето бе сякаш спряло.
ІІ.
Но щом изтече първата година,
очите й поиска да си спомни… Боже,
зелени, черни или сиви бяха?
Нима не може да си спомни? Не, не може!
ІІІ.
Веднъж на улицата той излезе.
Бе пролет. Тишина. Дърветата цъфтяха.
В душата му - все тази скръб по нея…
На някакъв балкон под сенчестата стряха
видя очи да светят. Той отмина
смутен… Те също като нейните блестяха!
