Владимир Дагуров

превод: Николай Бояджиев

***

На гробищата влюбени целуват се.
Дошли са в гробищата,
                         като в парк.
И момините сълзи, тук тъгуващи,
не им напомнят за погребан прах.
И с пламнали страни и гръд разголена,
без срам от щастие и млада страст,
тя гледа
         как цвъртят и свирят в клоните,
как се люлеят славеи в захлас.
Те пеят в люляците, а, прегърнати,
представят си отново тя и той -
промива камъчета пак във гърлото
на тия славеи сребрист поток.
И сяда, със крила златисточерни,
на маргаритката, като на трон,
цар-пеперуда - предпазлив, наперен,
със мърдащи мустаци махаон.
И гущерът врътлив, пълзящ под лопуша,
макар е тук е от деня рожден,
уверен е, че не пълзи по гробища,
а по леса, от въздух чист свежен.
Със земната скръб трябва да се борим,
послушайте сърцето как тупти:
не за смъртта тук всичко ти говори,
тук за живота всичко спомня ти.
И мъртвите са някога живели,
ласкали са с целувки любовта
и само за едно са те умрели -
да продължи живота на света!
И виждам аз -
           сред тия плочи мраморни,
над хората, които спят в пръстта,
те - той и тя -
стоят тук като паметник -
изваян образ жив на любовта.